АНТИФАШИСТКИ ФОРУМ
БЪЛГАРИЯ
Глобалният фашизъм чука на вратата ни!
Професор, доктор на философските науки, д-р по история Нако Стефанов
Днес проблемът за фашизма вече не е въпрос на история. От ден на ден той става все по-важен и животрептущ предвид имащите място сега политически и икономически, геополитически и геоикономически процеси в глобален план, в които все по-ясно започват да се проявяват „кафяви тенденции“.
Ето защо, макар и в един кратък материал ще се опитаме да разгледаме основните моменти, характеризиращи фашизма като същност и цели - вчера, днес и утре, както като световно явление, но също така и в неговите вчерашни и днешни прояви у нас в България.
Несъмнено да се пише за фашизъм в съвременни условия не е лесно. Самото понятие „фашизъм“ стана характеристика, лепваща се, например, от неолибералните средства за масова информация на всеки политически противник, който не им се харесва. Затова ще чуем, че Путин е „руски фашист“, както и може да се сблъскаме с термина „исламски фашизъм“. Да не говорим за това, че всяка проява на национализъм с „лека ръка“ е обявявана за фашистка, особено ако тя е насочена срещу „правилните“ политики, осъществявани от Брюксел и Вашингтон.
Що се отнася до сегашната обстановка в нашата страна, нещата, като че ли са още „по-объркани“. Даже мастити „леви“ изследователи с „апломб“ утвърждават, че в България никога не е имало фашизъм. Значи това някакво си там „Септемврийско антифашистко въстание“, да не говорим за „Антифашистка борба в периода 1941-1944 год.“, са просто инсинуации на „комунистически догматици“. А „дружбата“ на управляващия режим в същото това време с „приятеля Хитлер“ е просто една такава „купонна забава“. Няма да коментирам възгледите и позициите на тези, които стоят „вдясно“, за които същия този режим е невинен като моминска сълза. Някои на Запад и други в бившия Съветски съюз, обявиха че Сталин и Червената армия са „истинските агресори“, а не хитлеристка Германия. Май скоро у нас също официално ще се утвърждава, че именно комунистите са упражнявали терор, а не властта. Тези властници, които по думите на писателя Антон Страшимиров през септември 1923 година „Клаха народа така, както и турци не са го клали!” Тези властници, които през периода 1941-44 год. даваха по 50 000 лева за отрязана партизанска глава и които избиваха невинни деца.
Ето защо за фашизма вчера трябва да се говори и спори за да се показва и преоткрива истината. За фашизма днес е нужно да се предупреждава, с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството.
Фашизмът вчера
„Фашизмът вчера“ несъмнено е комплексно явление, което в различните етапи на своето развитие във времето демонстрира понякога противоречиви прояви. Това е една от причините, които позволяват отново да се повтарят редица заблуди. Ето защо ще се опитаме да проникнем през тези митове и заблуди за да се разбере каква е същността на този трагичен за човечеството феномен.
Първата важна особеност на фашизма вчера, с което той се отличава от т.нар. „класически десноконсервативни партии и режими“, господствали във времето на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, е, че той е срещу статуквото. Т.е. той е в известен смисъл противник на същите тези режими. Той е „революция отдясно“. Неговата т.нар. „революционност“, а по-точно борба срещу статуквото, произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. В смисъл на това, че е създаден да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие, още преди последното да се формира и да се прояви. Не бива да се забравя времето на възникване на световния фашизъм – „Великата депресия“ от 1929-32 год. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие - СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.
Второто, което трябва да имаме предвид, е различието между „фашизма-движение”, т.е. фашизмът на етапа на неговото възникване и борба за власт, и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.
Фашизмът-движение като борба срещу статуквото в условията на политическия процес излиза извън рамките на буржоазния парламентаризъм. Той се старае да използва инструменти, които класическите десноконсервативни партии по онова време избягват. Той се стреми да придобие масов характер, за което се старае да имитира действията на левите партии. Но подобна имитация изисква значително по-висока степен на манипулация. Последната може да се открие в много различни прояви. Например, официалното наименование на хитлеристката партия е Национал-социалистическа немска работническа партия(Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei -NSDAP). Нацистите се обявяват срещу „плутокрацията“, макар че под плутокрация те разбират преди всичко свръхбогатите еврейски кръгове..., и т.н., и т.н.
Това измамно „левичарство“ на фашизма му позволява част от работническата класа на Германия да се превърне в компонент на масовата база на фашизма. Но веднъж фашизмът дошъл на власт маската се сваля. В деня на провокацията извършена от нацистите - подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”. А Херман Гьоринг заявява през 1934 год.: „Ние бяхме принудени да се отнасяме безпощадно с враговете на държавата. Не трябва да се забравя, че във времето, когато взехме властта, повече от 6 милиона души гласуваха за комунизма на изборите за райхстага през март и 8 милиона – за марксизма.
В резултат на това бяха създадени концентрационни лагери, където на първо място ние изпратихме хиляди функционери на комунистическата и на социал-демократическата партии”(цит. по Виктор Шапинов „Что такое фашизм?“ в http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html).
Фашизмът става това, чиято същност най-вярно е описана от Георги Димитров в резолюцията на XIII пленум на ИККИ (Изпълнителния комитет на Комунистическия Интернационал) и повторена в известния му доклад на VII конгрес на Коминтерна, а именно: „Фашизмът на власт е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал” (Г.Димитров «В борьбе за единый фронт против фашизма и войны. Статьи и речи 1935-1937», Партиздат , ЦК ВКП(б), 1937 г.).
Имало ли е фашизъм в България?
Предвид коментираното дотук нека да се запитаме дали е имало фашизъм в България? Българският капитализъм от появата на първите негови форми още в периода на Османската империя, минавайки през Руско-турската Освободителна войно през 1876-78 год., изиграла ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на развитието му, до 9.9.1944 год., се проявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество. Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси. Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:
Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия. Такава, която е готова в името на защита на интересите си да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена. Именно по време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки и недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“. Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“. Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание. Което го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх. Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.
Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“. И когато дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.
Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси. Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ - личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си.
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век. Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.
Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното. Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.
„Фашизмът днес“
Когато говорим за „фашизма днес“ трябва да имаме предвид, че става дума за една нова обстановка на т.нар. „глобализация“. Несъмнено глобализацията е процес древен, колкото човечеството.В случая става дума за един нов етап на глобализация, който следва да наречем „етап на глобализма по американски“. По своята същност представлява опит от страна на най-едрия глобален американски капитал за създаване на моноформатен, т.е. монополизиран свят в ключови измерения на международното развитие, а именно:
- В геополитически план – еднополярен свят ръководен от единствената останала свръхсила – САЩ, при което само последната има правото и „задължението” на използване на военна мощ, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно САЩ се опират и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан, чрез които да диверсифицират тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на еднополярния свят;
- В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна и Югоизточна Азия. Като ключов оператор на финансови потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал, а основна световна резервна валута – доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор;
- В общополитически план – тенденция на „размиване на националната държава” и на създаване на глобална система на т.нар. „демокрация без граници”, при която всяка страна в света дръзнала по един или друг начин да се противопостави на САЩ, може да бъде обвинена в нарушаване на „демокрацията” и „човешките права” и съответно да бъде „наказана” за това;
- В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. „неолиберални модели на стопанска динамика”. Последните се опират на „три слона” – пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство и даже социалната сфера, квазипазарна конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото) и чуждите инвестиции като базов източник на развитие;
- В общокултурен план – разработката, разпространението и пропагандирането на ценностите на пазарното общество – развитие на мултикултурализма, свръхпотребителството и свръхиндивидуализма, както и на крайните форми на хедонизма в лицето на т.нар. „джендърна или гендерна теория“, и други.
Предвид гореуказания глобализъм геополитическите и геоикономическите процеси на световно равнище е невъзможно да се разглеждат без да се има предвид ключовата роля на САЩ и по-точно на глобалния американски капитал. Проблемът, обаче, е в това, че, особено от времето на т.нар. „Глобална криза“, започнала през 2008 година, ставаме свидетели на пропукването на изгражданата система на „американски глобализъм“.
В геоикономически план от ноември 2014 година КНР стана по размер на БВП изчислен по паритет на покупателната способност първа икономическа сила в света. В геополитически план междувременно Руската федерация успя почти незабелязано да осъществи изпреварващо превъоръжаване в рамките на днешната спирала на военна надпревара. Като с изстрелването на крилатите ракети „Калибър-НК“ на 7 октомври 2015 година от Каспийско море по цели на ИДИЛ в Сирия Русия заяви за своето завръщане като ключов военно-политически и заедно с това геополитически фактор в международната политика.
На практика от 2008 година насам може да се говори, че глобалният капитализъм навлезе в състояние на системна криза. В отговор на същата се наблюдават превантивните действия, започнати от американският глобален капитал чрез т.нар. „стратегия на хаоса“. Последната включи поредица от разрушителни събития – „Арабска пролет“, Майдана в Украйна, войните в Сирия и Източна Украйна и т.н.
Може да се предполага, че целта е същата като преди Втората световна война, когато „Великата депресия от 1929-33 год.“, възникнала в САЩ е преодоляна чрез този най-страшен в историята на човечеството военен конфликт, основно разразил се на просторите на Европа и най-вече на Източна Европа след нападениеото на хитлеристка Германия над СССР. Именно в резултат на тази война Щатите, запазвайки се невредими от бурите на военните действия, успяват да се превърнат в глобална сила от първа величина.
Като звено от „стратегията на хаоса“ е и инициирането на вълната на т.нар. „бежанци“ от Близкия Изток и Северна Африка в ЕС. При което съзнателно се цели предизвикването на сблъсък с местното население, прекрасен пример за което е случаят в Кьолн. Подобни сблъсъци не могат да не родят защитни рефлекси, но наред с това и ксенофобия.
На фона на глобалистката позиция на Брюксел и на редица европейски правителства и лидери – както такива от либерално-консервативния лагер, но също и тези от ПЕС, вярно слугуващи на интересите на глобализиращия се европейски едър капитал, и на курса на „размиване на националната държава”, осъществяван от Вашингтон, ставаме свидетели на формирането на нов конфликт с разширяващи се размери. Последният формира питателна среда за онези кълнове на неофашизъм, които и без това присъстват в западното общество. Но при такава благоприятна среда тези кълнове бързо могат да се разрастнат, като при това ксенофобските фашизоидни движения да се превърнат в една или друга превърната форма на „посткласически фашизъм“.
Относно глобалния фашизъм на бъдещето
В днешният глобализиран свят следва да се признае, че човечеството е доминирано от глобалния капитал. Следователно каквито и фашистки формати да се появят, то доминиращ ще бъде този на глобалния фашизъм. Казано по друг начин либералната система на капитализма в нейните национални форми роди нацизмът и други видове фашизъм на националните държави. Съответно може да се прогнозира, че неолибералната система на капитализма, доколкото тя съществува в глобален формат с най-висока вероятност ще роди именно глобален фашизъм.
Но доколко може да се говори, че съществуват факти потвърждаващи хипотезата за глобална фашизация. За съжаление трябва да признаем, че в сегашната обстановка на системна криза на неолибералния капитализъм корпусът от такива факти за начеваща фашизация на глобално равнище става повече от показателен. Както и при класическия фашизъм целта на тази фашизация е превантивна контрареволюция, т.е. да не се позволи смяна на системата чрез нанасяне на изпреварващи удари от различно естество.
При наличието на ядрено и термоядрено оръжие, което може да гарантира небитие на цялото човечество в случай, че се тръгне към неговото използване, ставаме свидетели на нови форми на управление на осъществяването и решаването на конфликти като т.нар. „хибридна война“. Последната включва разнообразен арсенал от средства за налагане на своята воля над противника – като се започне от организационно-психологически, информационни, кибервойни, икономически санкции, дипломатически инструменти и се стигне до създаване на всякакъв род и вид саботажни и военни действия с ниска интензивност. При което, обаче, не се прекрачва червената линия на влизане във взаимноунищожителен термоядрен конфликт. Например, базови оръдия на хибридната война стават такива споразумения, налагани от глобалния капитал като Транс-Тихоокеанското партньорство – ТТП(Trans-Pacific Partnership –TPP), Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство – ТТИП(TransatlanticTradeandInvestmentPartnership–TTIP), които ще налагат волята на глобалния капитал над националната държава, а също така и Споразумение за търговия с услуги - СТУ(Trade in Services Agreement - TiSA). Въвеждането, например, на последното означава прекратяване на социалните функции на държавата и приватизация от глобалния капитал на такива „държавни услуги“ като здравеопазване, транспорт, финанси и т.н.
Фактически реализацията на тези споразумения означават начало на създаване на Оруеловски свят ръководен от глобална върховна власт на най-едрия капитал. Редовият трудов човек ще бъде лишен от всякакви права. За народовластие просто трябва да се забрави. Народите ще бъдат подложени на въздействието на най-съвременни средства за манипулация на индивидуалното и масовото съзнание, които ще позволяват осъществяването на ефективен контрол върху индивидите и обществото. Това на практика означава изграждане на системата на глобален фашизъм.
Вместо заключение
Вместо заключение ще повторим това, с което започнахме, а именно, че с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството. Но как да се борим, на какви каузи трябва да се основе антифашистката позиция днес. И трябва ясно и открито да се каже, че днес антифашистката кауза освен хуманистичния си заряд, който несъмнено е интернационален, трябва да бъде проникната от ценостите на социална справедливост и социална солидарност, наред със силното чувство на патриотизъм. Само такова обединение ще даде на антифашизма силата, която ще му позволи да вземе връх над антихуманизма на глобалния фашизъм.
Имало ли е фашизъм в България? И маловажно ли е миналото за бъдещето на България?
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
Въпросът за това имало ли е фашизъм в България влезе в „дневния ред“ на Народното събрание. При което в разговор по телевизия БТВ депутатът Спас Гърневски в атаката си срещу декларация на БСП срещу провеждането на т.нар. „проява Луков марш“, в която се споменава за Народния съд, цитира мнение на директора на Института за исторически изследвания доц. д-р Даниел Вачков. Според последния в България не е имало фашизъм. От друга страна е проблемът свързан с „новите учебници“ в училище, където, следвайки именно такива разбирания за България въобще не се споменава, че е имало фашизъм. А от трета страна е виждането, изразено от видни политици, дори такива с „леви възгледи“, според които това са маловажни въпроси, пред страната ни има къде по-важни задачи. Затова не следва обществото да се съсредоточава в събитията на миналото...
На фона на всичко това нека и ние да се запитаме дали е имало фашизъм в България? Следва да започнем с развитието на капитализма. Нужно е да се има предвид, че не просто капитализмът, но развитият такъв е социално-икономическата и политическаа платформа, на основата на която се ражда фашизмът в неговите разнообразни форми – италианския фашизъм, германски национал-социализъм, френски кагуларизъм и т.н.
Първите прояви на българския капитализъм могат да се датират още в периода на Османската империя. Руско-турската Освободителна война през 1876-78 год., изиграва ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на динамиката на българския капитализъм. Въпреки това до 9.9.1944 год. той се изявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество. Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси.
Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:
Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия. Такава, която е готова в името на защита на интересите си, когато пресметне, че те са заплашени, да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И ето тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена.По време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки, паразитирайки също така на недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“.Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“.
Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание. Това го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението.Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх.
Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.
Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“. И когато, дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.
Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическите“ италиански фашизъм и германски нацизъм политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия.
Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години на ХХ век, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси. Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ – личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си и къде пряко, а къде косвено съдейства за фашизация на държавата. В този смисъл у нас монархията се явява един от стълбовете на фашизация на българското общество. В този смисъл фашизоидният режим у нас е в специфичната форма на монархо-фашизъм
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт, т.е. фашизоидите в България напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм. Режимът определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива. И за да не сме голословни ще цитираме няколко цифри. Страхуваме се, че днес за младите поколения тези неща са почти неизвестни и затова е нужно да се припомнят именно конкретните факти и цифри.
Така например само в т.нар. „септемврийски погром” загиват както от въоръжените части подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство, така и от различни шпицкоманди, над 20 000 човека. По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи „Клаха народа така, както турчин не го е клал”. Следваща стъпка на терора е 1925 година, когато стотици невинни българи са убити само, защото са привърженици на комунистически възгледи.
Още по-страшни форми взема държавният терор, т.е. обявената от монархо-фашизма Гражданска война срещу собствения си народ, в периода 1 март 1941 година - 9 септември 1944 година. Без съд и присъда са убити 29 210 души, от които 20 070 ятаци и помагачи и 9 140 партизани. Изгорени са 2 139 къщи. Зверствата стигат дотам, че тяхна жертва падат невинни и невръстни деца, както става например в с. Ястребино и на десетки други места.
По силата на Закона за защита на нацията 11 392 граждани от еврейски произход от т.нар. „нови земи” в Западна Тракия и Вардарска Македония са депортирани в нацистките лагери на смъртта. От тях след войната остават живи само една минимална част. В старите предели на България 50 000 граждани от еврейски произход са интернирани извън родните места и са принудени да изпитат всички прелести на това да бъдат „граждани втора категория”. Общо в страната действат 261 затвора и 22 концлагера.
Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подкрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното.
Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.
Накрая стигаме до въпроса доколко е маловажен този въпрос. И тук си спомняме романът-антиутопия на Джордж Оруел „1984“ с известната мисъл, че „Който контролира миналото – контролира бъдещето, който контролира сегашното – контролира миналото“. Остава само да си зададем въпроса ако оставим фашизоидите да контролират сегашното, да пренебрегват истината и да създават превратна картина на миналото, няма ли утре да се сблъскаме с „фашизма ва бъдещето“.
Западноевропейският фашизъм и фашизмът в България – общо и особено
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
Въведение
Днес темата за фашизма става все по-важна и животрептяща. В момента наблюдаваме фашизоидни рецидиви в страните на т.нар. „Колективен Запад“. Но подобни се виждат и при държавите от Източна Европа. По отношение на последните следва веднага да отбележим, че въпреки стремежите на днешните политически и бизнес „елити“ на страните на бившия източноевропейски социализъм да са част от този т.нар. „Колективен Запад“, тези общества все още трудно бихме причислили към същия този Запад.
Така или иначе, но фашизоидната заплаха надвисва и над нашата Родина. За съжаление у нас фашизоидните прояви доста отчетливо се проявяват. Те имат различни аспекти и произход. Свързани са с т.нар. глобален фашизъм в неговите неолиберални изяви. Но имат отношение и към миналото.
Именно върху този аспект на фашизоидните рецидиви у нас ще дискутираме в дадения материал, доколкото той е в пряка връзка с отбелязването на 100-годишнината от началото на Септемврийското Антифашистко въстание 1923 година.
Една от най-ярките демонстрации на горните рецидиви е отричането на фашисткия характер на Деветоюнския преврат довел до Юнското и Септемврийското въстания през 1923 г., както и на цялата по-нататъшна динамика на фашизма у нас, включително в неговата пикова фаза в първата половина на 40-те години на ХХ век. Това отрицание се осъществява в най-широк план. От една страна фашизмът в Отечеството ни се разглежда като „защита на демокрацията“ от „диктаторски изстъпления“ /намекващи за правителството на БЗНС, начело с А. Стамболийски/, както и от болшевишко-комунистически заговор, насочен срещу установения ред, носещ благодеяние и спокойствие на българския народ.
От друга страна са твърденията, че в България най-много може да се говори за авторитарна власт, но не за фашизъм. И след всичко това следват обвиненията, че видите ли тези, които говорят за наличието на фашизъм в България клеветят Родината и служат на антибългарски сили.
Така или иначе, но на подобни фалшификации и манипулации с истината трябва да се даде отговор. Това е и целта на дадения материал. На основата на сравнение със западноевропейските форми на фашизма да се анализира доколко те имат нещо общо с българските фашистки прояви, но също така и с какво се различават от най-класическите фашистки формати – италианския фашизъм и германския нацизъм.
Критерии за типологизация на фашизма
Възникването на идеологията и практиката на фашизма като родово понятие, включващо многобройна и разнородна група от партии, движения и държавно-политически системи, представлява едно от ключовите събития в развитието на капитализма през ХХ век, както и в съвременната история на човечеството. Въпреки общия родов корен фашизмът в неговия италиански вариант, както и германският нацизъм, испанският фалангизъм, клерикалният фашизъм, другите фашистки и фашизоидни движения, партии и режими в Европа в периода 20-те – първата половина на 40-те години, носят множество отличаващи ги особености. Нерядко те се конкурират помежду си, враждуват и даже понякога си сътрудничат.
В този смисъл типологията на фашизма като родово понятие е значително затруднена, което обаче, не означава че е невъзможна. Важният момент в това отношение е какви следва да бъдат критериите, на основата на които да се типологизира и класифицира феноменът на фашизма – бил той идеология или практика.
В дадения доклад ще се опитаме да дадем собствен вариант на тези критерии, както и тяхната обосновка. На тази база ще сравним класическите формати – италианския фашизъм и германския нацизъм с динамиката на политическата практика и придружаващата я идейна и идеологическа обосновка в България във времето от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. По този начин ще успеем да разберем дали в България е имало фашизъм и в тази връзка дали Септемврийското въстание през 1923 г. е първата масова антифашистка въоръжена проява в света.
Първата стъпка в предложените критерии е тяхната класификация. По наше мнение следва да се говори за следните категории:
- Съществени характеристики на фашизма – става дума за такива черти на явлението „фашизъм“, които изразяват неговата същност и които характеризират всичките най-разнородни форми и прояви на фашизма;
- Характерни черти - това са такива характеристики, които в значителна степен дават „лице“ на даден формат на фашизма. Но те се явяват отличителна проява само за отделния фашистки формат. Обаче в никакъв случай характерната черта не изразява съществените, съдържателните аспекти на фашизма като родово понятие;
- Несъществени характеристики – това са тези, които за разлика от съществените такива – отразяващи най-важни общи моменти за всички фашистки форми, както и характерните черти, указващи за важни аспекти на отделните форми на фашизма, представляват характеристики, които присъстват в една или друга форма като детайл, изразяващ някаква не много значима особеност.
Съществените характеристики на фашизма – общ преглед
Когато започваме дискурса за съществените черти на фашизма трябва още в самото начало на отбележим следното: За фашизма като сложно социално-политическо, икономическо, социо-културно, психологическо, геополитическо, цивилизационно и прочее явление са характерни като правило със своите изключения две основни фази – фазата на „фашизъм-движение“ и фазата „фашизъм на власт“. При което самият фашизъм значително се изменя в тези различни фази. Но колкото и да се трансформира за него остава в сила поговорката, че „Вълкът кожата си мени, но нрава – не“.
Тук веднага ще добавим, че като една от най-съществените характеристики на фашизма следва да се посочи, че и като идеология, и като практика той изразява интересите на най-крайната и реакционна част на едрия капитал. Несъмнено към фашизма като движение, респ. партия, стремящи се към властта, както и фашизмът вече на власт, създаващ собствена фашистка политическа система, се присъединяват редица представители на други социални групи и класи – кариеристична интелигенция, дребна и средна буржоазия, градски лумпенпролетариат, определени конформистки среди на работническата класа и други. Но именно гореспоменатата крайно-реакционна част на едрия капитал не просто стои зад фашизма като движение или партия, или като власт. Тя често пъти пряко участва със своите представители в упражняването на властта. В крайна сметка може да се заключи, че за всички форми на фашизма най-съществена характеристика е това, че той е власт на най-реакционната част на едрия капитал.
Друга съществена характеристика също валидна за всички без изключение прояви на фашизма е тази, че той е т.нар. превантивна контрареволюция. Т.е. нанася се предварителен удар по народните маси, още преди настроенията за категорична промяна да са се превърнали в неустрашимо желание за действие. Това става при ситуации като следните:
- Първа ситуация: Не се чака революционни настроения да обхванат масите – такъв е случаят с германския нацизъм. Чрез подпалването на Райхстага се осъществява провокация, използвана за да се нанесе превантивен удар по леви и всякакви други несъгласни с фашизма сили, включително религиозни кръгове;
- Ситуация втора: Дошло по легален начин на власт правителство, например на Ал. Стамболийски в България или на Салвадор Алиенде в Чили желаят да осъществят решителни реформи. Фашизмът не чака тези реформи да започнат и действа изпреварващо.
Трета съществена характеристика е осъществяването на масов терор. Именно факта, че е превантивна контрареволюция тласка фашизма да упражнява масов терор като начин да сплаши народните маси, да стресне, да ги вцепени така, че да не окажат съпротива на осъществяването от фашизма политика в интерес на най-реакционната част на едрия капитал.
В пряка връзка с горната характеристика е и следващата съществена черта. За да реализира курса си на масови репресии срещу трудовите хора фашизмът изгражда една или друга идеологическа платформа не просто на враждебността, но на омразата и още по-точно на ненавистта.
При което противниците или несъгласните с фашизма не се оприличават даже на хора. Те са „недочовеци“/Untermensch/, т.е. те са някакви подобия на животни. Такава платформа на ненавистта може да бъде изградена на базата на етнофобия /юдофобия, русофобия, славянофобия или други/ или на някаква идейно-политическа основа/антикомунизъм, расизъм, социал-дарвинизъм и други/.
Характерни черти на фашизма
Нека да се спрем на някои характерни черти на германския нацизъм, които, обаче, не са споделяни от мнозинство други фашистки движения, партии и прояви. Например, за италианския фашизъм не е характерен „антисемитизма“/юдофобията/. Но горните добре илюстрират самата категория характерни черти.
Следва ясно да се каже, че при германския нацизъм ясно се различават двата етапа:
- Първи етап на нацизма като движение, стремящо се да вземе властта;
- Втори етап на нацизма на власт.
Първия етап протича в период, когато революционните настроения в
Германия, въпреки разгрома на Ноемврийската революция от 1918 г., още не са отшумели. Именно това определя някои характерни черти на нацизма на този първи етап. Първата важна особеност на германския нацизъм, е че той е замислен още, когато Хитлер е далеч от това да се присъедини към Германската Работническа партия (Deutsche Arbeiterpartei, DAP) на Антон Дрекслер.
Последната се явява специфична политическа конструкция. Известно е, че самият А. Дрекслер преди още да създаде тази партия формира т.нар. «Комитет на свободните работници за достоен мир» (Freien Arbeiterausschuss für einen guten Frieden). Съвсем не е случайно, че този комитет е създаден с подкрепата на доктор Паул Тафел /Paul Tafel/ — директор на компанията MAN - Maschinenfabrik Augsburg-Nürnberg. Корените на MAN са производствени мощности, разположени в региона Рур и Южна Германия. За най-старо предприятие-предшественик се счита металургичният завод Св. Антоний (на немски: Eisenhütte St. Antony), основан през 1758 г. в Оберхаузен (на немски: Oberhausen). Това предприятие поставя основата за развитието на минната индустрия в Рурския регион[1].
Д-р Паул Тафел е известен и като лидер на Пангерманския съюз (Alldeutscher Verband) — националистическо обединение, съществувало от 1891 до 1939 г. Той е и член на т.нар. дружество Туле /Thule-Gesellschaft/[2] Оказва силно влияние върху политиката на Германската империя, особено предвид и силните му връзки с т.нар. Аграрен съюз. Последният е смятан за един от най-силните идеологически кръгове в страната. Идейна основа на Пангерманския съюз са шовинизма, милитаризма, пангерманизма, експанзионизма, юдофобията и антиславянските настроения. Целта на този комитет, насочван от П. Тафел, е да се работи сред германските работници, опирайки се на национализма и шовинизма като противодействие срещу идеите на революционния марксизъм.
Следва да се отбележи, че в самото начало национал-социалистическият феномен представлява идейно-политическа химера, т.е. съединение на пръв поглед на несъвместими компоненти – идеологията на едрата буржоазия с елементи на идеи, съзвучни с интересите на работническата класа по пътя на национализма и шовинизма. Целта на формирането на тази идейно-политическа химера е отвличане най-малко на част от работническата класа от въздействието на каквато и да е алтернатива на капитализма – била тя еволюционна на социал-демокрацията или революционна на силите на революционния марксизъм, станали по-късно известни като комунистически партии.
В тази химерна природа на нацисткото движение можем да намерим още една важна характеристика. То не само се декларира, поне като име, като партия на работническата класа, но и като революционна партия. Известно е, че първоначално самият Адолф Хитлер е искал да назове организацията „Партия на социалистическите революционери“. Рудолф Юнг[3] успява да го убеди, че името "NSDAP" е по-приемливо[4].
Ако се опитаме да видим разликата между нацизма и „класическите десни консервативни партии и режими“, които преобладават в момента на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, то е именно в „революционаризма“ на нацистката партия. Нацистката партия е за радикална, а не за еволюционна промяна на статуквото. Тя се обявява в известен смисъл за противник на десните консервативни партии и създадените от тях правителствени режими, а всъщност се обявява срещу буржоазния парламентаризъм.
Нацисткото движение като борба срещу статуквото в контекста на политическия процес надхвърля буржоазния парламентаризъм. Всъщност нацистите открито заявяват, че са готови да използват инструменти, които класическите десни консервативни партии по това време предпочитат да избягват.
Но нацистката партия иска да получи повече или по-малко масова подкрепа. Нацисткото движение се стреми да придобие масов характер, като включи като поддръжници поне част от работниците. И започва да имитира действията на леви партии. Подобна имитация обаче изисква много по-висока степен на манипулация. Последната може да се намери в много различни прояви. Например, официалното наименование на партията на Хитлер е Национал-социалистическа германска работническа партия (NSDAP). Нацистите се обявяват против „плутокрацията“, макар че под термина „плутокрация“ те обозначават ултра богатите еврейски кръгове ... оправдавайки с такива лозунги своя антисемитизъм сред обикновените немци и т.н., и т.н.
Фактически демагогията на това измамно „левичарство“ на нацизма-движение му позволява част от работническата класа и дребнобуржоазните слоеве на Германия, които също страдат от едрия капитал, да се превърнат в компонент на масовата база на фашизма.
Но идването на нацистката партия на власт започва стъпка по стъпка да разкрива каква е целта на нацистката революционност. Става ясно, че нацизмът е „революция отдясно“. Но неговата революционност“, а по-точно премахването на установилото се буржоазно-демократическо статукво произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. Не случайно нацизмът идва на власт в годините на „Великата депресия“(1929-1933 г.) явила се дълбока системна криза на тогавашния либерален капитализъм. Олигархичните кръгове стоящи зад нацизма отчитат факта, че буржоазно-демократичните механизми могат да се окажат недостатъчна преграда пред силите, стремящи се към осъществяване на социалистическа алтернатива на капитализма.
Затова на власт е „извикан“ нацизмът. Той е формиран, подкрепян и „хранен“ за да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие още преди последното да се създаде и да се прояви. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие - СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.
Редицата провокации като, например, подпалването на Райхстага свалят „псевдо-революционната и псевдо-работническа маска“ на нацизма. В деня на провокацията извършена от нацистите - подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”[5].
Следва да се каже, че и по-нататък нацистите продължават с определена демагогска пропагандистка линия свързана с представянето на нацисткия режим като „режим на народа“. Правят се даже усилия в това отношение като дейността на такива организации като „Сила чрез радост“ (Kraft durch Freude), някои стъпки на т.нар. Германски работнически фронт (Deutsche Arbeitsfront, DAF) и други.
Но с началото на Втората световна война и особено с нападението против СССР и терористическите действия на хитлерофашизма на окупираната съветска територия, става ясен ужасяващият характер на нацисткия режим. При което даже в самата Германия именно страхът упражняван от такива организации като Гестапо и други, става основния инструмент за поддръжка на властта на Нацистката партия.
В обобщение може да се каже, че въпреки очевидните идеологически и политически разлики между нацизма като движение и нацизма във властта, т.е. нацистката държава, основното съдържание на нацистката идеологическа сърцевина не се променя - шовинизъм, експанзионизъм, расизъм, антикомунизъм, социал-дарвинизъм, юдофобия и прочее. „Революционният характер“ на нацисткото движение, неговата уж „социалистическа ориентация“ са фалшиви маски, които нацистите лесно изхвърлят. В крайна сметка става ясно, че това е античовешка идеология, която нанася огромни щети на много народи по света, включително на немския народ.
Това подчертава хуманизма на антинацистките, антифашистки сили, които нанасят унищожителен удар срещу нацистка Германия, нейните съюзници и всичките подкрепящи я сили.
Несъществени характеристики на фашизма
Често пъти, когато се говори за фашизма изследователи и лаици посочват като съществена черта наличието на „силен, авторитарен лидер“ . Т.е. за „свръхчовек“ по Фридрих Ницше (на немски: Übermensch). Става дума за образ, въведен от този философ в неговия трактат „Така рече Заратустра“. Чрез този образ се обозначава личност, чиято сила трябва да надмине съвременния човек толкова, колкото последният надмина маймуната. Свръхчовекът, бидейки, според хипотезата на Ф. Ницше, естествен етап от историята на човешкия вид, трябва да олицетворява концентрацията на жизнените сили на живота.
Свръхчовекът е радикален егоцентрик, благославящ живота в най-крайните му, в най-екстремистките му проявления. Но той е виждан и като своеобразен творец, чиято мощна воля задава вектора на историческото развитие. Личност извън времето и пространството, която съгласно нацистката интерпретация е расово детерминирана, т.е. тя е идеал, а едновременно с това носител на нацистки разбираната „арийска раса“.
В тази връзка даже е формиран физическия образ на „свръхчовека“. Руса коса, сини като лед или сиви като стомана очи, добре развито, мускулесто тяло, арогантност и увереност, че много от другите наоколо са „Untermensch“/недочовеци/. Това е арийският „бестия“/звяр-идеал/ на „Ubermensch“/свръхчовек-а/ на нацистките расови теории.
В случая на нацистка Германия като такъв „свръхчовек, притежаващ дара на предвидение, е пропагандиран образа на Адолф Хитлер, но и на други нацистки водачи. Друг е въпросът, доколко този образ е отговарял на реалната личност. Даже в нацистка Германия се е разпространявала шегата, че арийският бестия бил рус като Хитлер/знайно е, че той е бил брюнет/, строен като Гьоринг/който пък е бил със значителна пълнота/ и здрав и мускулест като Гьобелс/същият е бил със слаба телесност/.
Но в случая за нас важен е моментът, че „силният лидер“ е несъществена характеристика. Даже и да приемем, че силна черта на Хитлер и даже на Мусолини е това да произнасят речи, това не е вярно за мнозинството други фашистки водачи. Например, Борис III Сакс-Кобурготски даже по думите на неговите нацистки „партньори“ е бил „хитра лисица“, което не съвпада с образа на „силния, авторитарен лидер“.
В този смисъл даже да приемем, че мнозинството от фашистките ръководители са имали все пак някаква привлекателност като личности, която е работела в някаква степен в посока на това да имат своите последователи, все пак това не е съществена черта. Известно е, че все пак мнозинството от фашистките водачи са били невзрачни като личности.
Но също така невзрачни са били и последователите. Често пъти те са били тласкани да се присъединят към фашистките движения и партии, водени от „кариеристични амбиции“, стремежи за налагане над другите, желание да компенсират свои недостатъци или жизнени провали с влизане в редовете на „силни организации“, някакъв вид конформизъм, страх и други подобни съвсем не позитивни подбуди. В този смисъл отрицателните, т.е. на практика безотговорните към общочовешкия морал лидери са привличали негативни по своите мотиви и поведение лица. Именно по този начин се е формирала машината на масовия терор на фашизма.
Може ли доминиращата политическа практика и система в България в периода от първата половина на 20-те до средата на 40-те години на ХХ век да бъде наречена фашизъм?
На 9 юни 1923 г. в България се осъществява т.нар. „Деветоюнски преврат“, който дава началото на поредица от трагични събития, чийто отзвук отеква до днес. Този преврат предизвиква непосредствената реакция на Юнското въстание на 12 юни. Следва жесток терор отнел на 14 юни по безумно жесток, зловещ начин живота на Земеделския и народен водач и министър-председател на България Александър Стамболийски. Ескалацията на терора предизвиква Септемврийското въстание. А след това последва и цялата кървава драма, белязала България в първата половина на ХХ-то столетие.
В съвременна България много са гласовете, които отричат фашисткия характер на този преврат и създадената от него властова система. Съответно се отрича антифашисткия характер на народната съпротива в лицето на Юнското и Септемврийското въстания.
Като се основаваме върху това, което по-горе постулираме като съществени характеристики на фашизма, изхождайки от практиката на „класическия“ западноевропейски фашизъм, най-вече във формата на германския нацизъм, ще се опитаме да дадем отговор на въпроса имало ли е фашизъм в България? Може ли при условие на относителната неразвитост на капитализма в страната ни да се говори за установяване на власт на най-реакционната част на едрия капитал?
Следва да се припомни, че в България даже при бурното развитие на буржоазно-капиталистическите отношения след Руско-турската Освободителна война 1877-78 г., дълго време социалната и имуществена диференциация не е значителна. Страната е основно селска, при която мнозинството притежава неголеми парчета земя.
Но особено след началото на Първата световна война и българското участие в нея докато едни българи умират на фронта от куршуми и болести, други „тилови плъхове“ започват да правят огромни състояния от военни поръчки, кражби и корупция. Българското общество бързо и силно се диференцира на малка група свръх-богата олигархия и маса обеднели и обедняващи трудови хора. Развилият се социален антагонизъм между тях при все още запазени демократични елементи в политическата система води до вземането на властта от селската партия Български Земеделски народен съюз/БЗНС/. Правителството на БЗНС начело с лидера на партията Александър Стамболийски започва политика на ограничения спрямо бързо забогателите.
И в отговор на тази политика на БЗНС на 9 юни 1923 г. е нанесен удар. В този смисъл и в Отечеството ни е налице важна съществена характеристика – във властта влизат представители на най-реакционна част от едрия капитал. При което тази част е изключително агресивна поради престъпния или полу-престъпния начин на натрупване на богатство. Тъй като тя лесно може да бъде лишена от своето състояние, поради начина на неговото придобиване.
Тази част на капитала никога не е знаела, не е могла и най-вече не е искала да се научи да печели чрез производство и съзидание. Което я прави изключително опасна, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори представителите на този капитал, че тяхното „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх.
По свой начин е налице и друга съществена характеристика на фашизма. Деветоюнският преврат е своеобразна „превантивна контрареволюция“, която гледа да изпревари по-нататъшни действия на земеделската власт, които да я лишат от нейното социално-икономическо положение.
Присъства по най-категоричен начин и третата съществена характеристика на фашизма – безогледният терор. Отрязват главата на министър-председателя Александър Стамболийски, отрязват и натъпкват половите му органи в устата за да се сплаши „всичко живо“. Ако това действие на дошлите чрез преврат властници не е терор, тогава какво е терор?
Четвъртата съществена характеристика – идеологическата платформа на ненавистта също се отличава със свои особености. Тази платформа има основно социална-политическа окраска. От една страна е антикомунизма. Но от друга е дълбокото презрение към „селяците“, т.е. трудовите хора на земеделския труд. Такова презрение, пренебрежение и омраза е характерно за градските лумпени, от които произлиза една част от „нуворишите“, представляващи тази най-реакционна и агресивна част на нашенския капитализъм.
Безспорно и българският фашизъм притежава характерни черти. Такава черта е неговата монархическа форма. Именно поради това за нашата Родина следва да се каже, че е установена монархо-фашистка диктатура. Тази монархическа форма трябва да подчертаем в определена степен подсилва агресивността на българския фашизъм.
Същата тази агресивност е свързана с личността на „царя Борис III“ или по-точно с начина, по който той става монарх. В България няма създадена династия, съгласно която наследяването на трона се осъществява автоматично по династична линия. Съгласно Търновската конституция кандидатът за трон трябва да бъде одобрен за цар от Велико Народно събрание/ВНС/. Но в случая с Борис Сакс-Кобурготски няма ВНС, което да го одобри за монарх. И когато в двореца разбират, че Александър Стамболийски готви нова републиканска конституция съдбата му е решена.
Тук ще подчертаем, че осъзнаването на тази липса на легитимност е причината за непрекъснатия страх и мнителност на Борис Сакс-Кобурготски. Именно това го превръща в „хитра лисица“ по думите на неговите „германски приятели“.
Друга важна характерна черта на българския фашизъм е и тази, че за разлика от германския нацизъм и донякъде от италианския фашизъм, монархо-фашизмът у нас никога не е заигравал с лява риторика и опити да се представя за, видите ли, „революционна сила“. Причината е в историята на взаимоотношенията с българския народ. Във факта на Войнишкото въстание от 1918 г., когато монархическият режим на Фердинанд, бащата на Борис се справя жестоко и безпощадно със справедливия гняв на вдигналия се народ във войнишка униформа.
Хората помнят кои са Кобургите. Макар че след време Борис все пак се опитва да играе ролята на „народния цар“ – кара влак, ходи по сватби, среща се и разговаря с хора от народа по пътищата. Както винаги е било част от общество се заблуждава или се опитва да даде вид, че вярва в образа на „народния цар“. Но за една съвсем немалка част, особено онези които са се „опарили“ през юни и септември 1923 г., както и през април 1925 г. е ясно, че „Вълкът кожата си мени, но нрава –не!“.
Що се отнася до несъществени характеристики на българския фашизъм като такава може да посочим „антисемитизма“/юдофобията“/. Антисемитизмът у нас до голяма степен е инспириран от „дружбата“ с Хитлеристка Германия. Той не успява да развие дълбоки корени в българското общество и да разцъфти с отровни цветове. И това е една от причините българските евреи да оцелеят в жестоките времена на фашизма, макар и да изпитват многобройни унижения и страдания.
Вместо заключение
Динамиката на българския монархофашизъм не е равномерна. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм от периода на първата половина на 40-те години.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от характерните черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни съществени черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседните народи.
Монархо-фашисткият режим у нас се изявява като верен член на световното фашистко семейство, воювало под егидата на т.нар. „Тристранен пакт“, а именно:
- Царска България се явява съвоюваща страна на Германия и Италия на Балканите;
- Тя е обявила война на другите две основни държави в Антифашистката коалиция – САЩ и Великобритания, които са съюзници на СССР;
- Царство България оказва пряка материална и непряка военна поддръжка /чрез освобождаване на германски войски да воюват на Източния фронт/ във войната на хитлеристите срещу СССР.
Заради тези престъпления на монархо-фашизма Родината ни е заплашена от Трета национална катастрофа. Тази катастрофа е избягната благодарение най-вече на СССР. Но и на самопожертвователната борба на българските антифашисти – членове на бойни групи, партизани и ятаци, както и на участието на българските войни в борбата срещу хитлеристите от есента на 1944 г. до 9 май 1945 г. Именно тяхната саможертва уми лицето на България от срамния съюз с Хитлер.
Малко история
[1] От 1893 г. до 1897 г. в заводската лаборатория в Аугсбург Рудолф Дизел съвместно с инженерите на M.A.N създава своя първи работещ дизелов двигател. През 1915 г. Антон фон Рипел след дълги преговори успява да създаде съвместно предприятие със швейцарския индустриалец Адолф Заурер. Автомобилните заводи Адолф Заурер (нем. Automobilwerke Adolph Saurer) и машиностроителната фабрика Augsburg-Nürnberg AG създават компания за производство на товарни автомобили Lastwagenwerke M.A.N.-Saurer, която е внесена в търговския регистър на Нюрнберг на 21 юни 1915 г. Производството на товарни автомобили, което първоначално се базира в Линдау на Боденското езеро, през 1916 г. е пренесено в Нюрнберг. През 1921 г. MAN и концерн Haniel обединяват своите интереси в нефтената индустрия, основавайки нефтената компания Oelhag с равно участие. През 20-те години част от акциите бяха продадени на нефтената компания Atlantic Refining. През 1921 г. председателят на Управителния съвет на компанията Gutehoffnungshütte Пол Ройш придобива контролния пакет акции на компанията MAN, намиращ се тогава в неблагополучно финансово състояние
[2] Дружество Туле/ Thule-Gesellschaf/, първоначално Studiengruppe für germanisches Altertum („Група за изследване на германската древност“), е немска окултистка и фьолкиш група /Völkische Bewegung-Народно движение е германско етно-националистическо движение, активно от края на 19 век до нацистката епоха, с останки във Федерална република Германия/, основана в Мюнхен малко след Първата световна война, кръстена на митична северна страна в гръцката легенда. Обществото е известно главно като организацията, която спонсорира Deutsche Arbeiterpartei (DAP, Германската работническа партия), която по-късно е реорганизирана от Адолф Хитлер в Националсоциалистическа германска работническа партия (NSDAP или Нацистка партия). Според биографа на Хитлер Иън Кершоу, „списъкът на членовете на организацията... се чете като „Кой кой е?“ на ранните нацистки симпатизанти и водещи фигури в Мюнхен“, включително Рудолф Хес, Алфред Розенберг, Ханс Франк, Юлиус Леман, Готфрид Федер, Дитрих Екарт, и Карл Харер. Вж. Kershaw, Ian Hitler, 1889-1936. University of Sheffield, Hubris, W. W. Norton & Company, 2000, pp. 138–139. ISBN: 978-0-393-32035-0.
[3] Рудолф Юнг е ключова фигура на Бохемското национал-социалистическо движение, а по-късно след окупирането на Чехословакия влиза в елита на нацистка Германия. През 1919 г. написва труда „Националсоциализмът“ /Der Nationale Sozialismus/, където в предговора към същия изразява виждането си, че този труд ще играе за национал-социалистическото движение такава роля, каквато „Капиталът“ на Маркс за марксисткия социализъм. Изразител и пропагандист на антиславянски, антисемитски и антиклерикални идеи, както и ясно изразена идеология на отрицание на буржоазния парламентаризъм. През декември 1945 г. се самоубива в затвора Панкрац в Прага, където чака присъдата си като нацистки активист.
[4] NSDAP/Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei/ - Национал-социалистиическа немска работническа партия.
[5] Цит. по https://www.rulit.me/books/trizhdy-prigovorennyj-povest-o-georgii-dimitrove-read-621378-94.html , .
Септемврийското въстание през 1923 година – първото антифашистко въстание в света
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
Наближава поредната годишнина от началото на Септемврийското въстание от 1923 г. В днешната обстановкаь, която все повече започва да наподобява тази отпреди 90 години, си задаваме въпросите за ненаучените уроци на историята. Какво е за нас това въстание, какъв е неговият смисъл и какви са неговите послания днес за нас?
„Антифашистко“ ли е първото антифашистко въстание в света?
Нашата историческа наука до 10 ноември 1989 година се придържаше към виждането, че на 9 юни 1923 година се установява фашистки режим.Днес не са малко онези неофициални и даже официални фактори, които публично поставят под съмнение фашисткия характер на режима не само през 1923 година, но въобше през целия период до 9.ІХ.1944 година. Най-острата дефиниция, която се използва по отношение на този режим е той да е наричан просто „авторитарна власт”.
Що се отнася до самото Септемврийско въстание, то се третира като инсинуирано от Коминтерна. По този начин не просто се поставя под съмнение неговата „легитимност”, поради това, че то е, видите ли, плод на външна намеса. Нещо повече, на него му се вменява престъпен характер, а най-вече такъв се приписва на ръководната сила на това въстание – БКП(т.с.). Към подобни тези за нефашисткия характер на режима, най-малко в един период до началото на 40-те години, се придържат даже някои т.нар. „леви” дейци и изследователи.
Според нас не може да отмине с мълчание спора за това имало ли е фашизъм в България. Нека да се опитаме да изкажем скромното си мнение по въпроса. Първо да почнем с разбирането за това що е фашизъм и имал ли е той почва у нас? В тази област съществуват различни определения.Широко известна е формулировката, дадена от VІІ конгрес на Коминтерна за фашизма на власт, като „открита терористическа диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал, осъществявана в името на съхраняването на капиталистическия строй”.
Но за да не се смята, че в разглеждането и оценката на явлението „фашизъм” изхождаме от определени убеждения и по този начин да ни обвинят в съответни предубеждения, ще използваме друга дефиниция. Последната е дадена в една известна, да не кажем най-масовата и популярна американска енциклопедия “The Concise Columbia Encyclopedia”, издадена от Columbia University Press, New York, 1983.
Според тази енциклопедия фашизмът се определя като „опозиция на демократическите и социалистически движения, расистка идеология като тази за антисемитизма, агресивна военна политика и вяра в авторитарен лидер, изразяващ националните идеали. Фашизмът основно печели подкрепа чрез обещания за социална справедливост пред недоволните елементи на работническата и средната класи, както и за обществен ред пред могъщите финансови интереси. Съхранявайки класовото разделение и като правило защитавайки интересите на капиталистите и земевладелците фашистката държава упражнява контрол на всички равнища на индивидуална и икономическа дейност, използвайки специални полицейски сили за да насади страх.
Първа използва термина фашизъм партията, чийто основател е Мусолини и която управлява Италия от 1922 год. до разгрома на страната във Втората Световна война. По-късно терминът е използван и от други десни движения такива като НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗМА в Германия и режима на ФРАНКО в Испания”(цит. по гореуказания източник, с.283, заглавните букви са използвани в оригинала)
Като изхождаме от подобни определения да се опитаме заедно с теб, Читателю, да помислим имало ли е фашизъм у нас и кога е началото на установяване на фашисткия режим в България? Ще тръгнем от това, че даденото определение фиксира едно зряло обществено състояние. Но постигането на това състояние е процес, който при това е общоевропейски, да не кажем световен. Безспорно през 1923 година процесът е едва в началото в европейски и световен план. Затова е излишно да търсим в него пълния набор от чертите, характеризиращи зрелите му форми.
От друга страна не бива да се забравя, че тогавашният българският капитализъм е неразвит, доиндустриален тип общество. Тези му особености не могат да не оказват въздействие върху политическите форми на фашизация в нашата страна. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Наред с това ще припомним, че както това се отбелязва от различни изследователи, „фашизмът играе ролята на превантивна сила, на превантивна контрареволюция”. Казано по друг начин това е режим „извикан” от мощни икономически интереси на определени най-едри буржоазни слоеве за да предотвратява евентуален бъдещ революционен момент далеч преди да е настъпила революционна ситуация.
Доколко това е истина за България при неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси? Тук ще припомним още веднъж факта на т.нар. „цивилизационно противоречие”. На практика обществото в една своя значителна част е разбрало, т.е. в някакви форми и по конкретни начини се е проникнало със съзнанието, че създаденият във времето „елит” и поддържаната от него система на политическа власт, изразяваща определени икономически интереси на дадени социални класи, пречи, спира, връща назад развитието на страната. Именно това съзнание, въпреки относителната социално-икономическа незрялост, създава възможността за възникване на революционни промени, т.е. осъществяване на дълбоки и качествени изменения в системата на политическа и социално-икономическа власт. Именно такава е обстановката у нас в началото на 20-те години.
Уплашени от възможността за една, макар и осъществявана по демократичен начин от правителството на Стамболийски евентуална смяна на своята доминация над обществото, определени политически кръгове, изразяващи известни ни социално-икономически интереси, т.е. интересите най-.вече на едрата буржоазия, нанасят своя превантивен удар на 9 юни 1923 година. Казано по друг начин постъпват по фашистки. Да, те нямат пълния „фашистки набор характеристики”. Но даже Мусолини, пък и Хитлер не ги е имал в един първоначален период. Световната наука за обществото отдавна е отбелязала факта на различие между „фашизма-движение” и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.
За една политическа сила, структура и режим се съди преди всичко по политическото поведение. И ако тя се „държи” фашистки, т.е. изразява интересите на една макар и недоразвита, но все пак буржоазна олигархия, като при това е готова в защитата на тези интереси, да използва цял набор терористични действия, какво е тя освен една или друга форма на фашизъм?
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм от периода на първата половина на 40-те години.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ.Така например само в т.нар. „септемврийски погром” загиват както от въоръжените части подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство, така и от различни шпицкоманди, над 20 000 човека. По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи „Клаха народа така, както турчин не го е клал”.
Антифашистката борба и формирането на новия солидаризъм
Нека да погледнем нещата и от другата страна. От страната на тези, които се вдигат на борба срещу системата. Ще започнем със Септемврийското въстание и най-вече с щекотливия въпрос за връзката му с Коминтерна. Тази връзка е безспорна. Ала тук няма да коментираме политиката на Коминтерна по това време. Но не поради това, че тя не е важна, а поради факта, че нас в случая ни интересуват два по-основни въпроса: А именно дали „командата” от Коминтерна е първопричината и повода за това българските селяни, а също така работници, да се вдигнат с оръжие на въстание? И вторият въпрос е „делигитимира” ли тази връзка борбата и саможертвата на септемврийци?
Да започнем с първия въпрос. За връзката с Коминтерна са знаели само тясна група ръководители на въстанието. Никаква заповед „отгоре”, от Коминтерн ли било, та ако ще и от Господ да бъде, не може да вдигне хората на въстание, ако за това няма конкретни причини. Ако липсва конкретната ситуация, създадена от политическите събития и цялостната обществена атмосфера. А тук конкретната причина е повече от „очевадна”. Тя е в наглото с преврат вземане на властта на 9 юни 1923 година, при което е убит най-цинично легитимно избраният министър-председател на България - Александър Стамболийски. Както и днес да се трактуват делата на ръководеното от него правителство, както и самата фигура на А.Стамболийски, фактът си остава факт. За него гласува мнозинството от българите по онова време, той се ползва с подкрепата, солидарността, да не кажем даже любовта на значителни маси от селското население на страната ни...
Тогава Юнското въстание, като една пряка и непосредствена реакция на земеделци и комунисти, е смачкано от добре подготвените превратаджии. Но „смачкването” на Юнското въстание не снема общественото напрежение. Нещо повече. В дните и месеците протекли непосредствено след 9 юни 1923 година настъпва още по-ясно осъзнаването на станалото насилие. Насилие, което потъпква надеждата на стотици хиляди българи за подобряване ако не на собственото битие, поне на това на децата им в някакво обозримо бъдеще. Смазано е и елементарното чувство за някаква човешка и божия справедливост. Случайно ли е, например, участието на под Андрей във въстанието...
А не бива да се забравя, че тези, които се вдигат на въстание не са какви и да е хора. В своето мнозинство те са минали през огън и вода в една, две, а даже и три войни – Първа Балканска, Втора Балканска или както още я наричаме Междусъюзническа, а най-вече Първа Световна война. Те са гнили по окопите, те са стреляли и са били обстрелвани. Те знаят цената на живота, тъй като знаят какво е това смърт. Това са мъже-камък. Веднъж те са видели какво представляват превратаджиите, защото именно такива като деветоюнските превратаджии, а даже и действително някои от тях са насочвали оръжията на германците по Войнишкия бунт из Владайското дефиле през 1918 година. Тогава Владайската река потича червена от пролялата се войнишка кръв. И идва един момент, когато народът казва „Стига!!!” Този момент настъпва през септември 1923 година...
Така че въпреки „командата” от Коминтерна въстанието си е наше, въстанието е българско, породено е от противоречията на българското общество. Първопричината не е коминтерновската „заповед” за въстание, а фашисткият преврат на 9 юни 1923 година, дал решителното действие в посока на разгарянето на Гражданската война, на която въстанието е една от битките. Всякакви други тълкувания са просто изкривяване на логиката на историята, бягство от истината, опити за манипулация и идеологическо, а не историческо обяснение на събитията.
Естествено може да си зададем въпроса ами ако го нямаше решението на Коминтерна щеше ли да има въстание? Но дайте да не „гадаем на боб”. Историята не познава условно наклонение. Тя е такава, каквато е...
Не бива да забравяме, обаче и друго. Когато говорим, че въстанието си е наше и българско, не бива да пренебрегваме факта, че едновременно с това то, като първи, макар и неуспял опит да се спре фашизма, има не само общоевропейско, но и световно значение. Защото става част от една гигантска борба, борба нелишена от своите противоречиви моменти,. Борба величава, която определя цялостния исторически процес през 30-те и първата половина на 40-те години в Европа, пък и в целия свят – борбата на фашизма и антифашизма. Борба, за която няма спор в цял свят, кой е бил на страната на хуманизма и прогреса, а кой от другата страна. И в тази борба българските септемврийци паднаха първата жертва...
Е, питаме ние, може ли да се говори за „нелигитимност” на Септемврийското въстание през 1923 година?! И кой, погледнато от общочовешка гледна точка движи историята в този страшен момент на българската съдба?
Определено не генералите с лампази, кореместите чорбаджии, озверелите и окървавени шпицкоманджии, а точно обратното... Мъжете с изгорелите от слънце лица, жените с уморените очи, онези, които първо ожънаха нивите, за да не се съсипе житото, а след това се вдигнаха на борба... Именно те бяха оръдието на историята...
Жалко, много жалко за тяхната смърт. И ние можем да кажем това и сега, близо век след въстанието. Не, те не загинаха мърцина, както сълзливо и подло се опитват някои днес да утвърждават. Защото те го казват за да отрекат тяхната саможертва.
Тук ще припомним думите на Назъм Хикмет „Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, как ще ще изгрее светлината в света”.За да припомним, че тази саможертва не бе безмислена. Тя, както показаха сетнешните събития, имаше гигантски исторически смисъл и значение. Определено още през 1923 година започна формирането на нов солидаризъм. Старият, изграден в резултат на национално-освободителните борби вече бе напълно „изтрит” от фашизма. Тази нова вълна на солидаризъм особено укрепна през първата половина на 40-те години. Този солидаризъм прехвърляше границите на отделните класи, макар че имаше своето класово ядро.
Той сформира една неизразима с формалния език на официалните обществени науки атмосфера на вяра в правотата на своето дело, на съпричастие и жертвоготовност. Атмосфера, която може да бъде предадена най-вярно с езика на художественото слово, а най-вече на поезията. И ние я откриваме – в стиховете на Гео Милев, на Никола Вапцаров, на редица други поети и дейци на художественото слово... Тази атмосфера на солидаризъм раждаше примерите на героични дела.Раждаше случаите, когато шестнадесетгодишни ученички демонстрираха такава твърдост, от която трепваха полицейските и жандармерийски мъжаги...
В този смисъл саможертвата на падналите в борбата срещу фашизма съвсем не бе безмислена. Смисълът бе във факта, че на базата на създалия се солидаризъм, чрез антифашистката борба се формираха вътрешните условия за осъществяването на прогресивен исторически процес – в дадения случай преодоляването на фашизма.
Това преодоляване на фашизма в България, обаче, поради редица геополитически, но също така и вътрешни условия, придоби специфичен характер. Ако, например, в Западна Европа това преодоляване се осъществи в рамките на текущата формационна структура - капитализма, у нас то надхвърли формационните граници на капитализма. Тръгна се по нов път, който се стараеше да реши и противоречието на изключителното изоставане на България в производствено-технологически план, т.е. стремеше се да я индустриализира, да я доведе до онова равнище на цивилизованост, което светът беше вече постигнал Но което българският капитализъм от Освобождението до 1944 година не успя, не можеше, а и не искаше да осъществи, тъй като на практика не си постави тази цел.
Погледнато от такава позиция саможертвата на падналите в борбата антифашисти имаше своята стойност, далеч надхвърляща рамките на антифашистката борба. Създаденият чрез тяхната жертва солидаризъм се превърна в духовното ядро на процеса на строителство на новото общество, което за своя исторически момент даде силен тласък на прогресивно развитие, както в материалната, така и в духовната области.
И когато днес си задаваме въпросите за смисъла и уроците от първото в света антифашистко въстание се питаме: Ще успеем ли ние, сега, в условията на осъществяващ се „българоцид“, когато народът български се „топи“ като сняг през горещо лято и опасността от изчезването на Родината ни като държава и народ е повече от осезаема, да формираме една нова спасителна солидарност? Солидарност на основата на която да преодолеем днешната компрадорщина, олигархия и унищожителен неолиберален модел, за едно ново българско Възраждане?!
Девети септември 1944 г. – Ден на националното спасение
Проф. дфн., д-р ист. Нако Стефанов
В дадения материал няма да анализираме и да говорим за 9 септември 1994 г. от партийна, класова, геополитическа или цивилизационна позиция. Ще се съсредоточим върху тази дата от национална гледна точка.
Днес управляващите и следващите властта средства за масова информация, а въобще цялата текуща обществена конюнктура разглеждат 9 септември 1944 г. като най-мрачна дата в българската история. Едва ли не равносилна на падането на България под властта на османлиите. Но даже още по-страшна от османското робство, тъй като след 9-ти септември 1944 г., според горните, следва „тоталитаризъм“. А съгласно новия прочит на българската история османско робство не е имало, а е било „османско владичество“, „османско управление“ или даже „съжителство“ и „комшулук“.
Докато „тоталитаризмът“ е нещо зловещо. Например, по време на тоталитаризма искали „всички да бъдат равни по бедност“. Не е като сега да сме различни по богатство. И представете си карали всички да работят. Който не работи, хайде в тухларната да „бачка тухли“. А сега има свобода. Ако искаш работиш, ако искаш не работиш… Може да просиш, може да проституираш, може да крадеш, каквото си пожелаеш… Да не говорим, че по време на тоталитаризма нямало банани…Ужас!!! А сега има и може да сме каже, че сме бананова република.
Но да се върнем към същината на темата–какво за нас е 9-ти септември 1944 г. ?
Девети септември 1944 г. като следствие от 5-ти септември 1944 г., а 5-ти като следствие от 1 март 1941 година
Когато противниците на 9-ти септември 1944 г. твърдят, че без 5-ти септември 1944 г., т.е. без обявяването на война на България от страна на СССР и навлизането на части на Червената армия на територията на нашата Родина, този ден 9.9.1944 не би се случил, определено логиката им е вярна. Но след това започват лъжите и манипулациите. А именно, че видите ли „неутрална и независима“ България е „вероломно нападната“ от Съветския съюз и окупирана от Червената армия. За да разберем какво и защо се лъже трябва да се припомни за една друга логическа и фактическа връзка, която кой знае защо се „забравя“. А именно логическата връзка с 1 март 1941 г.
Нека да си освежим паметта за това, какво представлява 1 март 1941 г. и последвалите след тази дата събития за Отечеството ни, които логически и най-вече „de facto“/де факто/ и „de jure“/де юре/ свързват 1.03.1941 г. с 5.09.1944 г., а съответно и с 9.9.1944 г. и с ролята на тази сублимна дата в националната съдба на България.
Тристранният пакт е израз на военно-политическия съюз между трите основни агресора във Втората световна война – Хитлеристка Германия, фашистка Италия и милитаристка Япония. Подписан е на 27 септември 1940 г. в Берлин от министрите на външните работи на горните три страни, като продължение на Антикоминтерновския пакт. Целта на Пакта е създаването на “Neue Weltordnung”/Нов Световен ред/, т.е. нов фашистки ред. Към него във времето се присъединяват Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия.
България се присъединява на 1 март 1941 г. Нека да погледнем съвсем накратко каква роля играе нашата страна като член на Тристранния пакт? И как трябва да се разглежда и оцени политиката на управляващите кръгове на Царство България, начело с Борис Сакскобурготски?
България като член на фашисткото семейство. И имало ли е в страната ни фашизъм?
От есента на 1940 г. борбата между страните от Оста и Антихитлеристката коалиция за Балканите достига ново, по-остро равнище. Управляващите кръгове на Великобритания разглеждат Балканския полуостров като прикритие за британските владения в Близкия и Средния изток, както и като ценен източник на човешки ресурси и плацдарм за отваряне на един от фронтовете на войната с Германия.
Италия смята Гърция за своя бъдеща колония, благодарение на която ще бъде възможно да контролира Егейско и Йонийско море. За италианските фашисти Гърция трябва да стане част от новата "Римска империя" - територии, граничещи със Средиземно море, които италианските фашисти наричат на латински «Mare Nostrum» или «Нашето море». На 28 октомври 1940 г. италианските войски нахлуват в Гърция. Но въпреки всячески очаквания гръцката армия печели първата голяма победа сред страните от антихитлеристката коалиция. Тя принуждава италианските войски да отстъпят към Албания.
И тогава, минавайки през Унгария и България на 6 април 1941 г. хитлеристките войски навлизат едновременно в Гърция и Югославия, и започват да смазват антихитлеристката съпротива в тези страни. На този етап български войски не участват в бойни действия. Но на 18 април след среща с Хитлер Борис III договаря споразумение България да контролира:
- Поморавие /днешна Източна Сърбия/ и територията на Вардарска Македония до река Вардар. По-късно Охрид също е предаден на България от италианците на 24 май 1941 г.
- Бяло море от устието на р. Струма до устието на р. Марица. Следва да се отбележи, че след излизането на Италия от войната през лятото на 1943 г., български части заемат и централните части на Егейска Македония със Солунско без самия град, както и Халкидическия полуостров.;
На 19 април 1941 г. българските войски навлизат в Югославия, а на 20 април в Гърция без да водят активни бойни действия. На 24 април е сключено тайно споразумение, т.нар. спогодба „Доктор Клодиус - Попов“. Иван Попов е министър на външните работи. С него се регламентират правата на Третия Райх в дадените за контрол от царството територии на Вардарска Македония и Беломорието, в частност неограничено право на Райха да експлоатира природните суровини в тези територии. Поема се също ангажимент да се заменят германските войски на територията на Македония, Моравско и Западна Тракия, като се създаде българска администрация в тези райони. Тези територии са т.нар. „ДКВ“, т.е. „до края на войната“ – фактически дадени „под временно българско управление“. Окончателното прокарване на границите е оставено за след войната. В този смисъл величаенето даже и днес на Борис Сакс-Кобурготски като „Цар Обединител“ нито «de jure», нито «de facto» е вярно.
Както и не е вярно, че Хитлер е искал изпращането на български войски на Източния фронт. Българската армия в контролираните от нея територии на практика освобождава най-малко 10 немски дивизии. И това за германското ръководство е било повече от достатъчно. Така че Царска България, макар че не обявява война на СССР, фактически е участник във войната срещу Съветския съюз не само с изпращането на 1 млн кожухчета, храни и медицински екип на Източния фронт, но преди всичко със замяната на германските войски на Балканите.
Не бива да се забравя, че по-късно освен в пряко контролираните към България райони на Пиротско и Вранско, германците изискват от България да дислоцира войски във вътрешността на Сърбия. Още веднъж причината е да се освободят балканските сили на Вермахта, за да се хвърлят на Източния фронт. Съответно задачата за борба със сръбските националистически четници и югославските партизани на Тито да се поемат от България. Така през януари 1942 г. българските войски проникват дълбоко в сръбска територия, включително в Шумадия. Окупираната територия обхваща пространството северно от Голак планина, източно от река Ибър, гр. Кралево и Крагуевац, южно от гр. Лапово, които се намират на запад от българската граница.
Като пример за действията на царската армия може да бъде посочена операция «Копаоник». На 11 октомври 1942 г. части от 7-ма доброволческа планинска дивизия на СС «Принц Ойген», съставена основно от «фолксдойче» - дунавски шваби, /на Нюрнбергския процес тази дивизия получава печална известност във връзка с проявяваната от нейните войници и офицери изключителна жестокост към гражданското население. Между впрочем същата тази дивизия в периода 8-14 октомври 1944 г. получава силен удар от 2-ра Българска армия, воюваща вече на страната на Антихилеристката коалиция/ заедно с войници 9-я българска пехотна дивизия на царската армия обкръжават сръбското село Крива-Река на източния склон на планината Копаоник. В следващите дни - 12 и 13 октомври унищожават почти цялото гражданско население на селата Крива-Река, Мачковац, Бачевци и Мрамор. От техните ръце загиват 320 жители на Крива-Река - мъже, жени и деца, както и няколко десетки жители на Мачковац, Бачевци и Мрамор. По данни на югославската държавна комисия по разследване на военни престъпления, от 320 убити в Крива-Река 15 са деца под 5 години. 45 жители на Крива-Река са затворени в църквата, която след това е минирана и взривена от есесовците. Оцелелите от това клане разказват, че много жители са затваряни в собствените им домове, след които те са били запалвани и хората са изгаряни живи.
Подобни действия се предприемат и в контролираните от Царска България земи в Беломорска Тракия. Спрямо населението с българско самосъзнание по тези земи са упражнявани жестоки репресии по времето, когато начело на Гърция е Йоанис Метаксас. Същият е гръцки генерал, служебен министър-председател на Гърция между април – август 1936 и диктатор от 4 август 1936 до смъртта си през 1941 г. Но това не оправдава кървавите жестококости на българската царска армия. По време на Драмското въстание в края на септември 1941 г. при неговото потушаване от царските войски 3000 въстаници, от които 1000 невъоръжени са убити. В следващите седмици българската армия избива 15 000 гърци, като в някои области са разстрелвани цели села със старците, жените и децата/вж. Miller, Marshall Lee. Bulgaria during the Second World War. Stanford University Press, 1975. ISBN 978-0-8047-0870-8.7/. Някои жители за да се спасят са бягали на териториите, контолирани от германските войски. Българската окупация е най-смъртоносна за гръцкото население – българската армия избива общо 40 000 гърци, докато Германия екзекутира 21 000, а Италия – 9000/вж. Knopp, Guido. Die Wehrmacht – Eine Bilanz. Goldmann, 2009. ISBN 978-3-442-15561-3/.
Но нима Царство България е било по-милостиво към собственото си българско население. Тук също ще споменем само някои най-зловещи факти. На 21 юли 1943 г. 25-то Народно събрание приема на първо и второ четене без никакво разискване срамно допълнение към Закона за защита на държавата. Това допълнение узаконява екзекуцията на непълнолетни и по това допълнение в закона са съдени, осъдени и екзекутирани над 60 непълнолетни, като половината от тях са под 16-годишна възраст/вж. Велислава Дърева: Над 250 деца са убити и над 2900 загинали при депортацията в годините 1923-1944, в https://www.focus-news.net/novini/interviu/ Velislava-Dureva-Nad-250-deca-sa-ubiti-i-nad-2900-zaginali-pri-deportaciyata-v-godinite-1923-1944-1546141.
Отделно при депортацията на евреите от Тракия и Македония са установени 2900 загинали деца. Те са от 0 до 15 години. Някои от тях загиват по време на самата депортация, други се раждат в самите тези ледени вагони и естествено загиват. Голяма част, разбира се, стигат до "Треблинка“, за да излетят от комините на крематориума /Пак там/.
Даже забележете, правителството на Иван Багрянов /назначено с Указ № 6 от 1 юни 1944 г. и управлявало страната до 2 септември 1944 г., след което е наследено от правителството на Константин Муравиев/ уж трябва да балансира външната и вътрешна политика на Царство България в момент, когато е ясно на всички, че Хитлеристка Германия губи войната. Та това правителство в своите разпореждания по отношение на антифашистката въоръжена съпротива «смекчава» действията си със следното – «да не се палят къщите и заловените да не се разстрелват публично»/вж. https://archives.bnr.bg/ivan-bagryanov/, последно влизане 08.09.2023/. Колко милостиво и благородно!!!
И след всичко това някои имат наглостта да твърдят, че в България не имало фашизъм?!!!. И то на фона на приказките на някои днешни «влъхви» на неофашизма, които публично призовават към «Български Майдан», към «кръв и насилие»!
Но има и още няколко «дребни факта», толкова дребни, че ни струват доста скъпо. Става дума за това, че на 13 декември 1941 г. българският парламент с овации и ръкопляскания приема декларация за обявяване на война на САЩ и Великобритания - СИМВОЛИЧНА ВОЙНА. Която води до англо-американските бомбардировки на България предимно над цивилни обекти и гражданско население в Дупница, София, Скопие, Стара Загора, Казанлък, Враца, Горна Оряховица, Ниш, Карлово и други. 4208 души са убити, починали от рани и безследно изчезнали. 4744 са ранените. Множество сгради са унищожени и увредени, включително сградата на Народното събрание.
За 5 септември 1944 г. и последвалите след него спасителни за България събития, чийто оптимистичен водораздел е Девети септември 1944 г.
Както се вижда от горенаписаното обявяването на война на Царска България от страна на Съветския съюз е напълно закономерен и логичен край на действията на монархо-фашистката власт у нас, а именно:
- България се явява съвоюваща страна на Германия и Италия на Балканите;
- Тя е обявила война на другите два основни държави в Антифашистката коалиция – САЩ и Великобритания, които са съюзници на СССР;
- Царство България оказва пряка материална и непряка военна поддръжка/чрез освобождаване на германски войски да воюват на Източния фронт/ във войната на хитлеристите срещу СССР;
- Целите, които си поставят страните от Антифашистката коалиция е да бъде разгромен фашизмът по целия свят. А Царска България с цялата своя вътрешна и външна политика демонстрира, че е част от «фашисткото семейство».
Нека да погледнем, обаче, разгърналите се събития от 5.09. до 9.09. 1944 г. от позицията на това каква бе вероятната алтернатива на същите. Известно е, че на 8 август 1944 година Стойчо Мошанов е изпратен от министър-председателя Иван Багрянов с дипломатическа мисия в Турция, където се среща с британския посланик Хюгесън, проучвайки възможностите за излизане на България от Втората световна война. Там се обсъжда и вероятността, тъй като няма англо-американски войски в региона в този момент, евентуално турска армия да окупира България. Едва ли има нужда да коментираме каква трагедия би очаквала страната ни ако по някакъв начин такъв вариант би се осъществил?
Става, обаче, ясно, че даже ако бе реализирана някаква окупация от войски на САЩ и Великобритания, България я чака тежката участ да изпита на гърба си повторение на Ньойския договор, т.е. Втората национална катастрофа. При която Отечеството ни загуби 1/3 от населението и над ¼ от етническото си землище.
Тезата, че България я чака трета национална катастрофа става кристално ясна на Парижката мирна конференция, започнала на 29 юли 1946 г. Тогава след речта на бившия британски премиер У. Чърчил, произнесена на 5 март 1946 г. между бившите основни съюзници в Антифашистката коалиция започва т.нар. «Студена война».
Парижката конференцията не признава на България правото на съвоюваща държава, въпреки участието на българската армия във войната срещу Хитлеристка Германия, което участие «изми» лицето на Родината ни заради срамния съюз с Хитлер. Да бъде признато Отечеството ни за съвоюваща страна са делегациите на СССР, Беларуската ССР, Чехословакия, Украинската ССР и Югославия. „Против“ са делегациите на САЩ, Великобритания, Франция, Гърция и други.
В същото време статут на съвоюваща страна е признат за Италия, която воюва на Източния фронт срещу Съветския съюз, както и срещу британските части в Северна Африка и американците на Апенините.
Великобритания заедно с Гърция настояват заради престъпленията извършени срещу последната от армията на Царство България от нашата страна да бъде отнета значителна територия. При което границата да минава на 30 км от Пловдив и 90 км от София. Само благодарение на застъпничеството на Съветския съюз Родината ни е спасена от поредната трета национална катастофа за по малко от половин век. На 10.02.1947 г. e подписан мирен договор, според който границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т.е. преди подписването на Тристранния пакт.
И нека сега да помислим защо се осъществи този максимално оптимален вариант в тези изключително неблагоприятни и немилостиви условия, в които бе вкарано милото ни Отечество в резултат на политиката на монархо-фашизма у нас? Трябва откровено да признаем, че този оптимален вариант не би бил възможен без Девети септември 1944 г., когато властта премина в ръцете на антифашистките сили. Те се ползваха с доверието на Съветското ръководство. Този вариант не би бил възможен и без БРП/к/ и нейният лидер Георги Димитров. Последният има пълната подкрепа на Й.В.Сталин – един от тримата големи на Антифашистката коалиция.
Така 9-ти септември 1944 година стана Деня на националното спасение от връхлитащата Трета национална катастрофа. Въпреки днешните лъжи, фалшификации, оплювания и омрази това е истината. А всичко друго е от Лукавия!
Идеологията и политиката на нацизма като движение и нацизма във властта в Германия през 20-40-те години – различия и общност
Проф. Нако Стефанов, дфн., д-р история,
Председател на Българския Национален съвет за мир
Нацизмът като глобално явление с европейски корени се явява едно от най-радикалните и определено най-мощно течение на сложния многообразен, състоящ от различни движения, партии, кръгове и държавни практики световен политико-идеологически феномен, носещ общото наименование „фашизъм“. Първа използва термина фашизъм партията, чийто основател е Мусолини[1] и която управлява Италия от 1922 год. до 1943 г., когато пада режима на Мусолини. Самият фашизъм, роден първоначално на италианска почва в навечерието на 20-те години на ХХ век, е израз на системната криза на капитализма. Израз на тази криза е победата на Великата Октомврийска социалистическа революция, известна още като Болшевишката или Руската революция, с което се създава социално-икономическа и политическа алтернатива на световния капиталистически ред.
Съществуват различни виждания за това какво представлява фашизмът като световно явление. Широко известна е формулировката, дадена от VІІ конгрес на Коминтерна за фашизма на власт, като „открита терористическа диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал, осъществявана в името на съхраняването на капиталистическия строй”.[2]
Най-масовата и популярна американска енциклопедия “The Concise Columbia Encyclopedia” определя фашизма като „опозиция на демократическите и социалистически движения, расистка идеология като тази за антисемитизма, агресивна военна политика и вяра в авторитарен лидер, изразяващ националните идеали. Фашизмът основно печели подкрепа чрез обещания за социална справедливост пред недоволните елементи на работническата и средната класи, както и за обществен ред пред могъщите финансови интереси. Съхранявайки класовото разделение и като правило защитавайки интересите на капиталистите и земевладелците фашистката държава упражнява контрол на всички равнища на индивидуална и икономическа дейност, използвайки специални полицейски сили за да насади страх.”[3]
Най-радикалната форма на фашизма - нацизмът/национал-социализмът/ като организирано движение води своето начало от създадената през 1919 г. Германска работническа партия, която скоро след това – февруари 1920 под влияние на Адолф Хитлер се преименува на Националсоциалистическа германска работническа партия /Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei - NSDAP/. Следва да се отбележи, че в развитието на тази партия, както и на ценностите, идеите, и идеологията, които я движат може да се отбележат два ясно различими етапа, както в политически, така и в идеологически план. Анализът на различията, както и на общото между тези два етапа, по наше мнение, може да задълбочат нашите разбирания, както за германския нацизъм, така и за фашизма като световно явление.
Идеологията и политиката на нацизма като движение от 1920 до 1933 г.
Нацизмът несъмнено е комплексно явление, което в различните етапи на своето развитие във времето демонстрира понякога „на пръв поглед“ противоречиви прояви. Това е една от причините, които позволяват нацизмът да формира редица заблуди. Ето защо ще се опитаме да проникнем през тези митове и заблуди за да се разбере каква е същността на този трагичен за човечеството феномен.
Първата важна особеност на германския нацизъм, е че той е замислен още в своя доначален етап, когато Хитлер е далеч от това да се присъедини към Германската Работническа партия (Deutsche Arbeiterpartei, DAP) на Антон Дрекслер като специфична политическа конструкция. Известно е, че самият А. Дрекслер преди още да създаде тази партия формира т.нар. «Комитет на свободните работници за достоен мир» (Freien Arbeiterausschuss für einen guten Frieden) с подкрепата на доктор Паул Тафел — директор на компанията MAN, както и лидер на Пангерманския съюз[4]. Целта на този комитет, насочван от П.Тафел, е да се работи сред германските работници, опирайки се на национализма и шовинизма като противодействие срещу идеите на революционния марксизъм. Идейните корени на подобни политически платформи като гореспоменатия комитет, Германската Работническа партия на Дрекслер и нейния пряк наследник Националсоциалистическа германска работническа партия определено могат да се проследят в т.нар. Движение „Фьолкише“ /Народно движение – на нем.ез. Völkische Bewegung/. За последното са характерни пангерманизъм, расизъм, социал-дарвинизъм, ариософия[5].
В смисъла на гореказаното става ясно, че от самото начало национал-социалистическият феномен представлява идейно-политическа химера, т.е. съединение на пръв поглед несъвместими компоненти – идеологията на едрата буржоазия с работническата класа по пътя на национализма и шовинизма. Целта на формирането на тази идейно-политическа химера е отвличане най-малко на част от работническата класа от въздействието на каквато и да е алтернатива на капитализма – била тя еволюционизма на социал-демокрацията или революционаризма на силите на революционния марксизъм, станали по-късно известни като комунистически партии.
В тази химерна природа на нацисткото движение можем да намерим още една важна характеристика. То не само се декларира, поне като име, като партия на работническата класа, но и като революционна партия. Известно е, че първоначално самият Адолф Хитлер е искал да назове организацията „Партия на социалистическите революционери“. Рудолф Юнг[6] успява да го убеди, че името "NSDAP" е по-приемливо.[7]
Ако се опитаме да видим разликата между нацизма и „класическите десни консервативни партии и режими“, които преобладават в момента на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, то е именно в „революционизма“ на нацистката партия. Нацистката партия е за радикална, а не за еволюционна промяна на статуквото. Тя се обявява в известен смисъл за противник на десните консервативни партии и създадените от тях правителствени режими, а всъщност се обявава срещу буржоазния парламентаризъм.
Нацисткото движение като борба срещу статуквото в контекста на политическия процес надхвърля буржоазния парламентаризъм. Всъщност нацистите открито заявяват, че са готови да използват инструменти, които класическите десни консервативни партии по това време предпочитат да избягват.
Но нацистката партия иска да получи повече или по-малко масова подкрепа. Нацитското движение нацизъм се стреми да придобие масов характер, като включва като поддръжници поне част от работниците. И започва да имитира действията на леви партии. Подобна имитация обаче изисква много по-висока степен на манипулация. Последната може да се намери в много различни прояви. Например, официалното наименование на партията на Хитлер е Националсоциалистическата германска работническа партия (NSDAP). Нацистите се обявяват против „плутокрацията“, макар че под термина „плутокрация“ те обозначават ултра богатите еврейски кръгове ... оправдавайки с такива лозунги своя антисемитизъм сред обикновените немци и т.н., и т.н.
Фактически чрез демагогията на това измамно „левичарство“ на нацизма-движение му позволява част от работническата класа и дребнобуржоазните слоеве на Германия,ь които също страдат от едрия капитал, да се превърнат в компонент на масовата база на фашизма
Нацизмът във властта – маските са свалени - тоталният терор, осъществяван от хитлерофашистката държава
Идването на нацистката партия на власт започва стъпка по стъпка да разкрива каква е целта на нацистката революционност. Става ясно, че нацизмът е „революция отдясно“. Но неговата революционност“, а по-точно премахването на установилото се буржоазно-демократическо статукво произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. Не случайно нацизмът идва на власт в годините на „Великата депресия“(1929-1933 г.) явила се дълбока системна криза на тогавашния капитализъм. Олигархичните кръгове стоящи зад нацизма отчитат факта, че буржоазно-демократичните механизми могат да се окажат недостатъчна преграда пред силите, стремящи се към осъществяване на социалистическа алтернатива на капитализма.
Затова на власт е „извикан“ нацизмът. Той е формиран, подкрепян и „хранен“ за да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие още преди последното да се създаде и да се прояви. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие - СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.
Редицата провокации като, например, подпалването на Райхстага свалят „псевдо-революционната и псевдо-работническа маска“ на нацизма. В деня на провокацията извършена от нацистите - подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”[8]. А Херман Гьоринг заявява през 1934 год.: „Ние бяхме принудени да се отнасяме безпощадно с враговете на държавата. Не трябва да се забравя, че във времето, когато взехме властта, повече от 6 милиона души гласуваха за комунизма на изборите за райхстага през март и 8 милиона – за марксизма.
В резултат на това бяха създадени концентрационни лагери, където на първо място ние изпратихме хиляди функционери на комунистическата и на социал-демократическата партии”.[9]
Следва да се каже, че и по-нататък нацистите продължават с определена демагогска пропагандистка линия свързана с представянето на нацисткия режим като „режим на народа“. Правят се даже усилия в това отношение като дейността на такива организации като „Сила чрез радост“ (Kraft durch Freude), някои стъпки на т.нар. Германски работнически фронт (Deutsche Arbeitsfront, DAF) и други.
Но с началото на Втората световна война и особено с нападението против СССР и терористическите действия на хитлерофашизма на окупираната съветска територия, става ясен ужасяващият характер на нацисткия режим. При което даже в самата Германия именно страхът упражняван от такива организации като Гестапо и други, става основния инструмент за поддръжка на властта на Нацистката партия.
Заключение
В заключение може да се каже, че въпреки очевидните идеологически и политически разлики между нацизма като движение и нацизма във властта, т.е. нацистката държава, основното съдържание на нацистката идеологическа сърцевина не се променя - шовинизъм, експанзионизъм, расизъм, антикомунизъм, социал-дарвинизъм, юдофобия и пр. „Революционният характер“ на нацисткото движение, неговата уж „социалистическа ориентация“ са фалшиви маски, които нацистите лесно изхвърлят. В крайна сметка е ясно, че това е античовешка идеология, която нанесе огромни щети на много народи по света, включително на немския народ.
Това подчертава хуманизма на антинацистките, антифашистки сили, които нанасят унищожителен удар срещу нацистка Германия, нейните съюзници и всичките подкрепящи я сили. В заключение ще трябва да подчертаем ролята на съветския народ за решаващия му принос в усилията, които направиха възможна победата на 9 май 1945 г.
Литература
На кирилица
- VII конгресс Коммунистического Интернационала и борьба против фашизма и войны“ (сборник документов), - М., Издательство политической литературы, 1975;
- http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html
На латиница
1. The Concise Columbia Encyclopedia”, Columbia University Press, New York, 1983;
2. Konrad Heiden, «Les débuts du national-socialisme», Revue d’Allemagne, VII, No. 71, September 15, 1933.
[1] През ноември 1921 г. Бенито Мусолини трансформира създадената през 1919 г. „Fasci italiani di combattimento“/Италиански съюз на борбата/ в Partito Nazionale Fascista / Национална фашистка партия/. Същата през 1922 г. след т.нар. „Поход към Рим“ застава начело на властта в Италия.
[2] Вж. „VII конгресс Коммунистического Интернационала и борьба против фашизма и войны“ (сборник документов), - М., Издательство политической литературы, 1975, стр. 120.
[3] “The Concise Columbia Encyclopedia”, Columbia University Press, New York, 1983, р.283.
[4] Пангермански съюз (Alldeutscher Verband) — националистическо обединение, съществувало от 1891 до 1939 г. Оказва силно влияние върху политиката на Германската империя, собено предвид и силните му връзки с т.нар. Аграрен съюз. Смятан е за един от най-силните идеологически кръгове в страната. Идейна основа на Пангерманския съюз са шовинизма, милитаризма, пангерманизма, експанзионизма, юдофобията и антиславянските настроения.
[5] Арманизъм, ариософия (Armanenschaft) – езотерична система създадена от австрийския окултист Гуидо фон Лист и други.
[6] Рудолф Юнг е ключова фигура на Бохемското национал-социалистическо движение, а по-късно след окупирането на Чехословакия влиза в елита на нацистка Германия. През 1919 г. написва труда „Националсоциализмът“ /Der Nationale Sozialismus/, където в предговора към същия изразява виждането си, че този труд ще играе за националсоциалистическото движение такава роля, каквато „Капиталът“ на Маркс за марксисткия социализъм. Изразител и пропагандист на антиславянски, антисемитски и антиклерикални идеи, както и ясно изразена идеология на отрицание на буржоазния парламентаризъм. През декември 1945 г. се самоубива в затвора Панкрац в Прага, където чака присъдата си като нацистки активист.
[7] Konrad Heiden, «Les débuts du national-socialisme», Revue d’Allemagne, VII, No. 71 (Sept. 15, 1933) p. 82.
[8] Цит. по http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html
[9] Там.
9.ІХ.1944 година - денят на прелома. Имаше ли позитивна алтернатива?
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
Девети септември 1944 година несъмнено е преломна дата в историята на хилядолетната ни Родина. Днес тази дата е оценявана абсолютно противоречиво. Именно тази крайно противоречива оценка ни кара да се опитаме и ние да изразим своето мнение. Естествено не е възможно и не си поставяме за задача да разглеждаме всички оценки, критики и отрицания на този ден.
Но това, което може да се каже съвсем определено е, че 9.ІХ.1944 година е многозначна дата. Тя като във фокус събира както световни тенденции, така и верига от чисто български събития. Затова нека да се опитаме да навлезем във фокуса на този „пъзел” за да може да си изградим едно повече или по-малко меродавно мнение за стойността на този преломен ден в българска история и съдба.
Нека да започнем с това, че от една страна 9.ІХ.1944 година е изразител на една световна тенденция, чиято върховна дата е 9 май 1945 година. Става дума за борбата между фашизма и антифашизма. 9.ІХ.1944 година е фактически българският 9 май. Денят, в който целият прогресивен свят празнуваше и празнува до ден днешен победата на своето „не” над средновековното варварство, облечено в есесовска униформа и въоръжено с едни от най-модерните оръжия на своето време.
Без да се отрича и омаловажава ролята и приноса на отделните съюзници в антихитлеристката коалиция, а най-вече на Великобритания и САЩ, трябва да кажем, че Денят на Победата стана най-вече възможен благодарение на великата саможертва на съветските народи и преди всичко на руския народ. Той бе осъществен в резултат на хиляди битки, сред които, обаче, се открояват с безпримерната храброст на Червената армия боевете при Москва и Сталинград, Курск и Берлин.
9.ІХ.1944 бе една малка битка, сравнен с размера на гигантските сражения на Втората световна война, която, обаче, стана част от многобройните малки и големи победи, осъществили Великия Ден на Победата – 9-ти май. И наличието на българско участие чрез 9.ІХ.1944 в този ден определено „умива лицата български”, предвид срамното участие в съюза с хитлеризма.
В този смисъл крайните отрицатели на Деветосептемврийския прелом следва ясно да осъзнаят на каква позиция застават, след като отхвърлят тази дата и свързаните с нея събития. И честно да си отговорят каква можеше да бъде и имаше ли алтернатива на 9.ІХ.1944 ? Може ли да бъде алтернатива тази, която беше подготвяна от някои политически кръгове вътре в България, а и извън нея – а имено, окупирането на страната ни от Турция с всички негативи от подобна ситуация.
Или може би това, което ни подсказва една фашизоидна личност с явно психически отклонения, вещаеща преди време от екрана на една кабеларка, че страната ни определено е трябвала да остане „верна на Райха „до последно”. И това „до последно” нямаше ли да се окаже просто „последно” за България като държавност?!
Известно е, че даже участието ни в последната фаза на Втората Световна война на страната на антифашистката коалиция не попречи на Великобритания и САЩ да подкрепят исканията на наша съседна държава, границата да бъде преместена на 90 км от София и 30 км от Пловдив + огромни за икономическото състояние на България по това време контрибуции. И нима именно това участие на България в антифашистката коалиция, като следствие от 9.ІХ.1944, не възпря една друга наша съседка - Югославия, също така пострадала от фашистка България, да се въздържи от териториални искания?
И с какво щеше да се осъществи защитата на България, която бе направена от ръководството на Съветския съюз на мирните конференции, където се решаваше съдбата на следвоенния свят, включително и тази на България? И каква щеше да бъде българската съдба, ако на везната на аргументите не присъстваше антифашистката борба в нашата страна, а най-вече присъствието на български войски в състава на Трети Украински фронт? Ако не бе тази, навярно, не толкова голяма, но единствено победоносна война на България през целия този трагичен ХХ век, напълно удачно наречена „Отечествена война”(знаем че победната за Родината ни Балканска война беше последвана от т.нар. Междусъюзническа война, която и ознаменува Първата национална катастрофа).
Нека всички тези отрицатели покажат каква можеше да бъде алтернативата на „Девети”? И имаше ли не просто някаква реална, но позитивна алтернатива на тази дата? Не, не, тук не става дума да се гледа на тази дата, както казват днес някои, „от комунистически позиции”. Този социален идеал ни е ценен, но в дадения момент да излезем от неговите граници. И да погледнем от патриотична гледна точка, от платформата на т. нар. „национален интерес”. Или, казано с други думи, от позициите на българската държавност и любов към Отечеството, която определено надхвърля класови и партийни различия.
Ако са достатъчно честни и почтени към историята и истината тези отрицатели, ще трябва да признаят, че както и да го увъртат, такава позитивна алтернатива в онези условия нямаше и не можеше да има. Целият ход на действията на политическите сили, стоящи зад 9.ІХ.1944 – най-вече комунистите, а също така леви земеделци, звенари и някои други, както преди тази дата, така и след нея, показват, че именно тази дата и проектът, свързан с нея, спасиха България от опасността да се гърчи в ужаса на Трета национална катастрофа или, не дай Боже, на цялостно изчезване като държавност.
Ако я нямаше саможертвата на партизанската борба, на онези хиляди комунисти, земеделци и просто честни безпартийни българи-патриоти, ако не бяха загиналите и живите при Страцин и Стражин, при Драва Соболч и т.н., събитията за България можеха да тръгнат в отчайваща за нея посока...
Нима това вече не бе демонстрирано неведнъж, а цели два пъти по време на Първата и Втората национални катастрофи, причинени от Кобургготската монархия и тогавашната политическа „класа”, доминирала страната ни.
Именно това ни дава правото да заявим, че от гледна точка на глобалните тенденции, доминиращи в Европа и света в средата на 40-те години „проектът 9.ІХ.1944” (наричаме го така, защото това бе събитие и политическо действие, което съдържаше в себе си не просто взрив на народно негодувание от зверствата и ужасите на българския фашизъм, но и съвсем определена идея за бъдещето, за целите и средствата за тяхното достигане), просто нямаше позитивна алтернатива като прелом, донесъл спасението на България.
И не само че „9.ІХ.1944” нямаше позитивна алтернатива. Точно обратното - 9.ІХ.1944 стана единствено възможната позитивна алтернатива за България. „Девети септември” стана спасителния изход, който в онази сложна и страшна за българската съдба политическа обстановка, буквално в „без 5 минути до дванадесетия злокобен час” успя да прекара страната ни през „Сцила и Харибда” на историческия процес.
Харесват това някои или не, ала именно „Девети септември” съумя да измъкне Отечеството ни от опасността от поредната национална катастрофа. А може би и от нещо повече – от окончателното „решение” на българския въпрос, т.е. от угрозата от държавно-политическо небитие. Ще припомним, ще повторим още веднъж за замислената окупация на България от турски войски? И може ли някой да каже как би завършила тази окупация, ако въобще завършеше някак?!
Но не само това...„Девети септември” съумя да направи и нещо друго. Успя най-вече в това да прехвърли мост към бъдещето. Макар че това бъдеще днес е минало, което някои със злоба отричат.
Какво, обаче, предложиха и осъществиха тези отрицатели и поругатели на делото на 9 септември сега ясно се вижда - в унищожената икономика, в демографския колапс на Татковината ни, в разбития и унизен български дух..., накратко в „българоцида”, който заплашва да сложи край през ХХІ- век на нашата над 14 века история...
И в заключение ще кажем, че ако на някой днес не му харесва датата 9.ІХ.1944 да бъде наричана начало на Социалистическата революция, то нека да бъде наречена Ден на националното спасение и възраждане, което е еднакво вярно с първото. И дано българите намерят сили за своя „Нов 9-ти”, ако искат да останат като държава и народ, а не да бъдат човешки материал за строителство на други нации и страни.
Накрая все пак ни се иска да завършим с оптимистичните думи на Поета Гео Милев, казани след кървавите септемврийски нощи на вече далечната 1923 година.
„Септември ще бъде май. Човешкият живот ще бъде един безконечен възход - нагоре! нагоре! З е м я т а щ е б ъ д е р а й - ще бъде!”
Битката за Москва и краят на хитлеристкия „блицкриг“
Проф. дфн., д-р ист. Нако Стефанов
Великата Отечествена война на Съветския съюз е изключително събитие в историята на съществуването и развитието на „Руския свят”(Руский мир), т.е. на голямото евразийско цивилизационно пространство, чието социокултурно ядро са източнославянските народи - великоруси, малоруси и белоруси. А самият този „Руски свят“ е основната опора на славяно-православната, кирилска/т.е. пишеща на кирилица/ цивилизация, едно от ключовите цивилизационни огнища на съвременния свят.
Изключителният характер на Великата Отечествена война на СССР се състои във факта, че целта на Третия райх не е просто завладяването на страната и унищожаването на нейната социално-икономическа и политическ/а система. Според разработения Генерален план „Ост“ (нем. ез. Generalplan Ost) целта е физическото унищожаване на 70% от руския и другите народи, живеещи в СССР, а останалите 30% трябва да бъдат доведени до нивото на "говорещ скот" без историческа памет и съзнание. Тоест, нацистка Германия си поставя като крайна цел „окончателното решение“ на „Руския въпрос“.
В този смисъл Великата Отечествена война на Съветския съюз трябва да се нарече най-важната победа в историята на „Руския свят“. С тази победа „Руският свят“ доказа правото си да остане в историята - физически и метафизично ... Никой в света не бива да забравя това.
Безпощадният, кърват и жесток път, довел до „Битката за Москва“
Рано сутринта на 22 юни 1941 г. немскофашистката армия нахлува в Съветския съюз. Несъмнено в този момент хитлеристка Германия има най-силната армия в света. Тя е натрупала огромен боен опит от близо две години военни действия. Полша е разбита за 27 дена. Белгия за 18 дена. Дания – за 6 часа. Нидерландия – 5 дена. Разглежданите тогава като най-мощни френски въоръжени сили капитулират след 42 дена. Гърция – за 24 дена. Югославия - 11 дена. Норвегия се съпротивлява 2 месеца и 1 ден.
Съгласно подписаната от Адолф Хитлер на 18 декември 1940 г. Директива №21, повече известна като „Операция „Барбароса“- нем.ез. Weisung Nr. 21. Fall Barbarossa, (наречена в чест на Фридрих I Барбароса – крал на Германия и император на Свещената Римска империя на германските народи), войната срещу СССР следва да бъде завършена за 3 месеца. Поради това германската армия даже не е снабдена със зимна обмундировка. Планира се следното: Да се завземе и окупира Москва – основен политически, социо-демографски, промишлен, финансов, транспортен, културен и прочее център, Ленинград – вторият такъв център, Киев, Минск, Харков и т.н.; Червената армия да бъде разгромена, а нейните остатъци да се изтласкат зад Урал; Да се завземе европейската част на СССР, в която по това време е концентриран над 75% от потенциала на Съветската страна; Всичко това неминуемо ще доведе до капитулация. На територията зад Урал, която според предварителна договорка с Япония се предполага да ѝ бъде предадена, следва да се „монтират“ някакви васални власти.
Като използват тактическата изненада, значителният си опит и добре разработения стратегически замисъл на т. нар. „Блицкриг“ (Светкавична/Мълниеносна/ война) хитлеристката армия настъпва в три основни колони – група армии «Център» (командващ генерал-фелдмаршал Федор фон Бок), группа армии «Север» (командващ - генерал-фелдмаршал Вилхелм Ритер фон Лееб) и группа армии «Юг» (командващ - генерал-фелдмаршал Герд фон Рундщедт). Тук следва да се спомене и Немско-Финската група войски (командващ - фелдмаршал Карл Густав Емил Манерхейм), която заема фронта в продължение на съветско-финската граница.
Въпреки устрема, с който се придвижват германците, въпреки успехите, победоносните обкръжения, вземаното голямо количество пленници, убитите многобройни червеноармейци и т.н., те от самото начало се срещат с упорита съпротива. Не някой друг, но Паул Карел(Paul /Karl/ Schmidt, от 1984 г. Paul Carell, прес-аташе на министъра на външните работи на Третия райх фон Рибентроп, офицер от СС с ранг оберщурмбанфюрер, след войната дипломат, журналист и писател) признава в своята книга (българско издание „Непознатата Операция "Барбароса", изд. „Прозорец“ С.2014, кн.1 - ISBN:978-954-733-809-8, кн.2 - ISBN:978-954-733-811-1, немско издание Unternehmen Barbarossa. Der Marsch nach Rußland.Verlag: Ullstein, 1963) мъжеството на съветските войници в Белорусия през юни 1941 г. като казва, че „Руснаците се сражаваха фанатично, водеха ги решителни командири и комисари, които не се подаваха на паниката, възникнала след първите боеве“.
Франц Халдер (нем. ез. Franz Halder), началник на Генералния щаб на германската армия от 1938 до септември 1942 г., отбелязва в своя дневник с дата 29 юни 1941 г. „"Руснаците навсякъде се бият до последния човек ... Само на места се предават"(вж. Гальдер Франц. Военный дневник, електронно копие на рус.ез. https://bookscafe.net /author/galder_franc-7848.html).
За да разберем отчаяната борба, която води Червената армия срещу хитлеристките нашественици, е нужно да дадем някои данни. От 22 юни до 30 септември 1941 г. само Вермахтът губи 551,039 души, убити и изчезнали, без санитарните загуби. Това е 16,2% от общия брой на всички сухопътни сили на съветско-германския фронт, който е равен на 3,4 милиона души. В тези загуби не влизат тези на армиите на сателитните страни.
Към средата на август 1941 г. вражеските танкови армии са загубили средно около половината от танковете. (вж. Великая Отечественная война 1941–1945 годов: в 12 т., М., Кучково поле, 2012., Т. 3, с.43, ISBN 978-5-9950-0269-7.).
След падането на Смоленск и Киев, след поредица котли, обкръжения и неуспешни контраатаки от края на август до началото на септември, в югозападната стратегическа посока, в началото на октомври 1941 г., се създава реална опасност от бързото превземане на Москва от вражеските танкови и моторизирани формирования.
Следва да се каже, че в групата армии „Център“ влизат 75% от всички немски танкове и около половината от самолетите на съветско-германския фронт. Прекият път към Москва е открит след т.нар. „Вяземска катастрофа“. На 30 септември 1941 г. танковата армия на Хайнц Вилхелм Гудериан (нем.ез. Heinz-Wilhelm Guderian, генерал от танковите войски), започва настъпление. Тази дата може да се смята за начало на операцията на хитлерофашистките войски за завземане на Москва под името „Тайфун“.
На 2 октомври с.г. в настъплението се включват и основните германски сили. Като пробиват съветския фронт, нацистите обграждат значителен брой части на Червената армия в района на Брянск и Вязма. Повече от половин милион съветски войници са убити или пленени. Въпреки че бойците от Червената армия храбро се сражават и даже правят опити за контранастъпление най-боеспособните части на Западния и Резервния фронтове на практика са унищожени. В линията на отбрана западно от Москва зейва огромен пролом с размер 500 км. Пътят към Москва остава открит. През октомври 1941 г. вече изглежда, че няма шанс да се задържи столицата на СССР. Най-страшен е периодът от 6 до 13 октомври, когато като че ли няма кой да спре настъпващите немски войски. В един решаващ момент срещу германските танкове движещи се към Москва са хвърлени курсантите от Подолското пехотно и артилерийско училища – около 3 500 души. С цената на живота си тези юноши и младежи, някои от тях само на 17-18 години, успяват да задържат настъпващите вражески войски за няколко дни. Повечето от тях загиват, но е спечелено ценно време, имащо критично значение за спасение на съветската столица.
Ситуацията в Москва в средата и втората половина на октомври 1941 г.
След поражението при Вязма на 15 октомври 1941 г. на заседание на Държавния комитет за отбрана и Политбюро е взето решение за евакуация на ръководните органи на страната и чуждестранните посолства извън Москва - в Куйбишев, Арзамас и други градове. Висшето ръководство на партията и правителството бързо напуска обсадената столица. От ръководителите на СССР в нея оставаг само Йосиф Висарионович Сталин и Лаврентий Павлович Берия.
Успоредно с евакуацията на властите тече подготовка за износ на ценни вещи - средствата на Държавната банка, машини и оборудване на предприятия. Всичко това се провежда на фона на слуховете за предстоящото пристигане на германците в града. Това неизбежно предизвиква паника, както сред обикновените граждани, така и сред партийната и държавна номенклатура.
Много московчани също решават да напуснат Москва. Уплашени бягат някои ръководители на предприятия и учреждения, измъкващи се на автомобили с пари и имущество. Граждани наредени отстрани на шосетата водещи на Изток започват да ги замерват с камъни. 16 октомври в столицата започва хаос. За първи път от своето откриване не работи Московското метро. Не се движат трамваи и тролейбуси. Не излизат вестници, не работи радиото. Населението живее в очакване на германския щурм. Затворени са магазините, но те са атакувани от групи от мародери. Милицията бездейства, като че ли и тя е изчезнала. Безредиците продължават 2-3 дена, докато на 19 октомври 1941 г. се приема постановление на Държавниа комитет за отбрана/ДКО/ „За въвеждането на обсадно положение в Москва и прилежащите райони на града“. В града е въведен комендантски час. Нарушителите на закона и реда са заплашени от Военен трибунал. На място са разстрелвани провокатори, шпиони и агенти на врага. Редът в Москва е възстановен. Номенклатурни служители, избягали от града със заграбено имущество също стават обект на най-висша мярка за наказание(вж. „Московская паника. Три дня анархии в столице в октябре 1941 года“ в https://zen.yandex.ru/media/god_v_istorii/moskovskaia-panika-tri-dnia-anarhii-v-stolice-v-oktiabre-1941-goda-d42ed2e998ed600b4bc5bdc).
Междувременно от Ленинград по заповед на Сталин е извикан армейски генерал Георгий Константинович Жуков, който е назначен за командващ на Западния фронт. Ръководството на отбраната на Москва е възложено на началника на московския гарнизон генерал-лейтенант Павел Артемиев. Под негово руководство започва мащабна работа за превръщане на града в крепост. Създадени са три основни отбранителни линии. Първата минава по западните покрайнини на града по протежение на районната железопътна линия, втората по т.нар. „Садовое кольцо“. Третата е в самия център. Московските жители и работниците от колхозите в околните райони масово участват в изграждането на отбранителните структури. Създадени са възли на съпротива в Москва, изградени са барикади, поставени са противотанкови таралежи, на улиците са поставени оръдия и картечници, всяка здрава сграда се предвижда oа се използва като потенциален център на съпротива. Московчани, мобилизирани за отбранителна работа, изкопават 675 километра противотанкови ровове по западния контур на града. Създадени са общо 27 000 огневи точки.
Огромно значение за защита на града има маскировката. Група архитекти начело с академик Б.М. Иофан оперативно създават проект на камуфлажните работи, които веднага са започнати. Червеният и Манежният площади са боядисани като покриви на къщи и частично покрити с камуфлажни мрежи с туфи трева, Кремълската стена по протежение на река Москва е боядисана като белокаменно село. Маскирани са кремълските кули, златните кубета на църквите, Болшой театър, Мавзолеят на Ленин. В Подмосковието са построени голям брой фалшиви обекти, като към тях са насочвани немските бомбардировачии със сигнални огньове от уж немски „агенти“, където ги чакат съветските изтребители. Около 600 фугасни бомби са хвърлени върху тези фалшиви обекти, което е 36% от броя на всички хвърлени над Москва бомби. Тук се включват фалшиви летища в Карински и други пунктове, „фабрики“ във Високое и Воскресенское, художествено изпълнени елеватори в Плетениха и Бисерово, „голямо депо за нефт "в Тимонино и др.
Създадени са и обекти за активна отбрана: разположени на булеварди балони-аеростати за въздушно затраждане, противовъздушни батареи в паркове и зенитни картечници по покривите на високи сгради. Следва да се каже, че нацистите хвърлят 1610 фугасни и 110 хиляди запалителни бомби. В резултат на вражеските въздушни нападения са убити 2,2 хиляди души, а 5,5 хиляди души са ранени, 22 промишлени съоръжения са унищожени, 102 индустриални обекта са силно пострадали. 83 културни, образователни, научни и медицински институции са повредени, включително Болшой театър. Сред тях са 8 болници, 12 детски градини и ясли, и 402 дома. 858 сгради са частично повредени.
Но благодарение на героичните и безкористни усилия на защитниците на Москва, загубите и щетите са значително по-малко от възможните. Например успешното гасене на пожари предизвикано от запалителните бомби е поверено на местни екипи за противовъздушна отбрана, каквито наброяват около 13 хиляди. В резултат реалното запалване на пожар е само част от процент от броя на падналите запалителни бомби от нчалото на системните бомбардировки от ноември 1941 г. Това принуждава германците да изоставят използването на тези бомби в Москва(данните по-горе са по: Иванов Александр Сергеевич. «Прифронтовая Москва. Памятные зарисовки юного москвича», изд. Общество сохранения литературного наследия (ОСЛН), М.2017).
В тази връзка интересно ще бъде да се припомни, че английски специалист - полковник Симон пристига в Москва през ноември с.г. за да се поучи от опита на московчани, тъй като лондончани разчитат само на редовни пожарни команди, които при големия брой пожари в резултат на германските бомбардировки, не могат да покрият всичко наведнъж. Това довежда до мащабни пожари в Лондон(пак там).
Не бива да се забравя също, че в случай на падане на Москва под властта на нацистите, са формирани да действат три независими разузнавателно-диверсионни мрежи, които да останат в града, за да събират разузнавателна информация и да извършват саботажи. Осъществено е миниране на стратегически съоръжения на столицата. Един от ръководителите на операцията за евентуално унищожаване на важни сгради и конструкции е старши майорът от Държавна сигурност Павел Судоплатов. В случай, че нацистките войски влязат в Москва, стотици жилищни сгради, фабрики и мостове трябва да бъдат взривени(вж. „Взорвать Москву. Как готовили столицу к приходу немцев в 1941 году?“ в https://zen.yandex.ru/media/god_v_istorii/vzorvat-moskvu-kak-gotovili-stolicu-k-prihodu-nemcev-v-1941-godu-5d4c2d2244742600ad04c97b).
Решаващите отбранителни боеве за защита на Москва
В същото време започва подготовката за изключително важно символно мероприятие – парада на 7 ноември, отбелязващ 24-та годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция. Парадът трябва да покаже на целия свят, че СССР не е сломен. Сталин отхвърля всички предупреждения за опасността от провеждане на парада. Но в случай на промяна на обстановката на фронта, паралелно с Москва, тече подготовка за провеждане на паради във Воронеж и Куйбишев. Времето спомага за това парадът да се проведе: има ниска облачна покривка и вали сняг, което не позволява германската авиация да се вдигне за нападение на столицата. По повод на празника са свалени защитните покрития от звездите на Кремъл, а в самите тях е пусната светлината. На трибуната на Мавзолея на В.И.Ленин се изправят ръководителите на СССР: Сталин, Молотов, Маленков, Каганович. Парадът приема легендарният маршал Будьони, отстранен малко преди това от командването на Резервния фронт. Парадът оказва изключително силно морално въздействие не само на съветските хора, но и на противника, а също така и на страните изправили се срещу хитлеристка Германия като Великобритания, САЩ и други.
В речта си от трибуната, обръщайки се към червеноармейците Сталин произнася: „Нека мъжественият образ на нашите велики предци - Александър Невски, Димитрий Донской, Кузма Минин, Димитрий Пожарски, Александър Суворов, Михаил Кутузов да ви вдъхнови в тази война!“(„Битва за Москву“ в https://www.may9.ru/history/articles/bitva-za-moskvu/). Много от червеноармейците направо от парада заминават за фронта. През ноември се провеждат някои най-решителни сражения за възпиране на врага, В жестоките битки с противника се проявяват изключителни примери на героизъм. 316-та стрелкова дивизия от 16-та армия на Западния фронт, формирана в Алма-Ата, Казахстан, която е под командването на генерал Панфилов, попада под острието на хитлерофашистките атаки. На 16 ноември 1941 г. дивизията спира удара на танковото нападение на 11-та танкова дивизия на 4-та танкова група на Вермахта. Известен е подвигът на 28-те панфиловци от 4-та рота на 2-ри батальон на 1075-ти стрелкови полк на дивизията в боя при разклона Дубосеково. 28-те бойци, ръководени от политрук В.Г.Клочков унищожават 18 немски танка. Към своите бойци (по недокументирани данни) Клочков се обръща с думите „Голяма е Русия, но няма къде да се отстъпва, зад нас е Москва!“ (пак там).
С изключителна самопожертвователност се отличава подвигът на две девойки-разузнавачки от разузнавателно-диверсионен отряд, зачислен към Западния фронт, който е пратен в тила на немците в Подмосковието – 18-годишната Зоя Космодемянская и 22-годишната Вера Волошина. Многобройни са и други героични дела, които отразяват масовия социално-психологически настрой, обхващаш съветските хора, както в окупираните райони, така и както казват по това време в „Голямата земя“. Горчивината от неудачите и загубите, геноцидният терор упражняван от нацистите, обратно на очакваните от противника страх и отчяние, пораждат точно обратното – страшното чувство на ненавист към врага, както и благородния порив на всеотдайност.
Всеотдайност, при която общото, колективистичното – любовта към Родината взема връх над личното, индивидуалното, когато даже най-ценното – собствения живот, ако е нужно, трябва да бъде положен на олтара на Победата. Тази Победа, за която както се пее в песента, „...е една за всички, и за нея сме готови да платим всякаква цена“/одна за всех, мы за ценой не постоим/. На практика именно в процеса на Битката за Москва Отечествената война на СССР се превръща окончателно в „Народна война“. Такава, при която, както доказва историята още от времето на Наполеон Руският свят става непобедим!!!
Обратният удар – контранастъплението и настъплението под Москва
В първите дни на декември 1941 г. хитлерофашистките войски се приближават на 30 километра до Москва – по пряка линия това е разстоянието от окупираната Красная Поляна до центъра на столицата. Още преди време германски офицери се хвалят, че през биноклите си виждат кулите на Кремъл. Нацистите печатат „Еinladungskarte“ – покани-пропуск за тържествата по случай превземането на Москва. Съставят се списъци на съветски ръководители и други, които при вземането на града трябва да бъдат търсени и веднага арестувани. В първите сто имена в тези списъци е българинът Георги Димитров.
През ноември 1941 г. ръководството на Западния фронт в лицето на армейски генерал Г.К.Жуков, чувствувайки, че настъплението на групата армия „Център“ започва да се „задъхва“, предлага на Върховния главнокомандващ Й.В.Сталин план за контра-настъпление. Междувременно по заповед на ДКО Западният фронт и Калининският фронт с главнокомандващ И. С. Конев получават свежи дивизии от изтока на страната - добре въоръжени и топло облечени.
На 5 декември започва контранастъпление, в което участват Западния, Калининския и част от Югозападния фронтове. С това се слага край на първия отбранителен период на Битката за Москва – 30 септември-4 декември 1941 г. Започва вторият период – настъпателният. Последният се разделя на два етапа - контранастъплението – 5 декември 1941 г.-7 януари 1942 г. и общото настъпление 8 януари-30 март 1942 г.
Следва да се каже, че германското командване не очаква контранастъплението. Генерал-фелдмаршал Федор фон Бок на разузнавателен доклад за възможен удар от страна на Червената армия реагира със забележката: «...Бойните възможности на противника не са толкова големи, че да може с тези сили... да започне сега голямо контрнастъпление» (вж. „Контрнаступление советских войск под Москвой“ в https://encyclopedia.mil.ru/ encyclopedia/history/more.htm?id=10822711%40cmsArticle).
Нужно е също така да се отбележи, че съветските войски все още отстъпват на групата армии „Център“ по броя на хората и бойната техника, като само в количеството на самолетите Червената армия при контранастъплението постига преимущество. Тук ще припомним, че от самото начало на Битката за Москва хитлерофашистите имат превъзходство. В жива сила съотношението е 1 250 000 червеноармейци срещу 1, 800 000 /по други данни 1 929 406 германски войника – вж. Битва за Москву, в https://ru.wikipedia.org/wiki/. Съответно при танковете е 990 съветски танка срещу 1 700 хитлеристки, а при оръдията и минометите е 7 600 срещу 14 000 в полза на Вермахта(вж. „Битва за Москву“ в https://www.may9.ru/history/articles/bitva-za-moskvu/).
Контранастъплението като мощна ураганна вълна удря и отблъсква хитлерофашистката армия назад. Червената армия освобождава Калинин, Клин, Истра, Волоколамск и други градове в близост до Москва. 8 януари 1942 г. започва Ржевско-Вяземската операция, с което започва етапът на общото настъпление. В хода на това настъпление германците са прогонени обратно от столицата на 100-350 километра. Москвска, Тулска, Калининска и Рязанска области са напълно изчистени от врага, а Смоленска и Орловска са частично освободени.
В това сражение, явяващо се една от най-кървави битки в историята на човечеството Червената армия губи безвъзвратно 937 000 човека, а Вермахтът – над 500 000 души. Но Битката за Москва се оказва първото от най-решаващите сражения във Втората световна война – най-страшната война на човешката цивилизация.
Съюзниците на СССР – САЩ и Великобритания, в онези страшни дни на втората половина на 1941 г. не вярват в силата на Червената армия и съветските хора. Те смятат, че победата на Хитлеристка Германия е само въпрос на време, може би не толкова скоро, колкото са го планирали германските генерали, но все пак, че именно те ще наложат волята си над Съветския съюз. Победата под Москва води до промяна на техните позиции. На 30 октомври 1941 г., когато положението все още е тежко Ф. Рузвелт изпраща телеграма до Сталин, в която пише, че е предложено доставки на стойност до един милиард долара да се изпълняват като част от договора за т.нар. „ленд-лиз“. В отговор на телеграмата на 4 ноември Сталин отбелязва, че „съветското правителство приема това решение да бъде предоставен безлихвен заем от 1 милиард долара със сърдечна благодарност като важна помощ в мащабната и трудна борба срещу общия враг“(вж. Джонс Р. Х. Ленд-лиз. Дороги в Россию: военные поставки США для СССР во Второй мировой войне 1941-1945. М.: Центрполиграф, 2015, с. 349 с., ISBN 978-5-9524-5156-8). От този момент СССР влиза в списъка на страните, които получават помощ по линия на „ленд-лиз“-а.
Не бива да се забравя, че към края на отбранителния период на Битката за Москва британски танкове, докарани с помощта на английските корабни конвои през Северно море започват да се появяват в много танкови части на Червената армия, като техният брой достига 30-40% от общото количество на средни и тежки бойни машини(Alexander Hill. British “Lend-Lease” Tanks and the Battle for Moscow, November–December 1941- Research Note, The Journal of Slavic Military Studies, September 26, 2006. р. 289–294.). За първи път британските танкове влизат в битка с германците на 20 ноември 1941 г.
На 16 декември 1941 г. Хитлер издава заповед за спиране на настъплението на Червената армия, а на 19 декември с.г. е освободен от армията Главнокомандващият на Сухопътните войски фелдмаршал Валтер фон Браухич. Адолф Хитлер лично поема командването на армията. В същия ден фелдмаршал Федор фон Бок е отстранен от поста командващ групата армии „Център“. На негово място е поставен полевият командир Ханс Гюнтер фон Клюге, командващ преди това 4-та армия.
Победата при Москва въздейства не само на Германия, съюзниците на СССР, но и на вражески и неутрални страни. Турция и Япония, ръководствата на които разработват планове за нападения на Съветския съюз, заемат позиция на изчакване. Както в окупираните съветски територии, така и в редица европейски страни тази победа води до подем на съпротивителното и партизанско движения.
В заключение ще повторим казаното от маршал Г.К. Жуков в неговата книга „Спомени и размисли“: „Червената армия в битката при Москва за първи път през първите шест месеца на войната нанесе най-голямо поражение на основната група на хитлеристките войски. Това беше първата ни стратегическа победа над Вермахта. Преди това съветските въоръжени сили вече бяха извършили редица сериозни операции, забавяйки напредването на Вермахта в трите основни направления на неговите удари. Въпреки това те по мащаб и резултати отстъпват на Великата битка под стените на съветската столица“(вж.Г.К. Жуков. Спомени и размисли. С., ДВИ, 1969, с.359).
Нужно е твърдо да се подчертае, че Победата при Москва слага край на плана „Барбароса“ и на стратегията на блицкриг на Хитлеристка Германия. Червената армия и съветските хора след тази решителна победа ги чакат още три безкрайни години война, страшни сражения – Сталинград, Курск и Берлин, безценни загуби, огромни, буквално нечовешки усилия, морета от кръв и океани от мъка. Но пътят към Берлин, към Великата победа, както се пее в песента „със сълзи в очите“, бе започнат именно с дълбоко изстраданата и затова неимоверно скъпоценна Победа при Москва.
Край
Зловещото убийство на Александър Стамболийски и началото на фашисткия терор в България
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
На фона на пълзящия неофашизъм, настъпващ днес в нашата Родина, следва да припомним как фашизмът направи първите си стъпки в България. Още в самото начало на своето зараждане той демонстрира своята антинародна, кървава и терористична същност.
Сега, когато се наблюдават неофашистки опити за реванш трябва да не се допусне завръщане на фашистките практики в каквато и да е форма. С твърда решимост е нужно да се заяви: NO PASARAN!!! Фашизмът няма да мине!
Въведение
Измина век от Деветоюнския преврат през 1923 г. дал началото на цяла поредица от трагични събития. Този преврат предизвиква непосредствената реакция на Юнското Антифашистко въстание на 12 юни. Следва фашисткият терор отнел по безумно жесток, зловещ начин живота на Земеделския и Народен водач и министър-председател на България Александър Стамболийски на 14 юни. Ескалацията на фашистката опасност предизвиква Септемврийското въстание. А след това последва и цялата кървава драма, белязала България в първата половина на ХХ-то столетие.
Именно този фашистки преврат тласка Родината ни в безмилостната Гражданска война, чийто отзвуци и последствия като фантомни болки се чувстват и днес в нашето общество.
Ето защо историческата памет за тези събития трябва да остане. Тя следва като камбанния звън на черквата на поп Андрей да буди нашето съзнание за истината за фашизма. Тъй като в днешното твърде противоречиво време ставаме свидетели на отричане на тази истина. Наблюдаваме фашизоидни фалшификации на горепосочените трагични събития и на правдата за трагедията на Гражданската война в България.
Всичко това говори, че хидрата на фашизма бавно и полека отново надига глава. Нищо ново не е научила и нищо старо не е забравила. И затова се обръщаме към нашия народ, перефразирайки заключителния възглас на антифашиста Юлиус Фучик от неговия "Репортаж, писан с примка на шията": Хора, обичаме Ви, бдете!!!“
За личността и обществената дейност на Александър Стамболийски
Следва още в самото начало да подчертаем, че когато говорим за личността на Александър Стамболийски трябва да избягваме хвалебствията и славословието. Земеделският и народен водач е човек със своите слабости и грешки, но и със своите силни страни и безспорни достойнства. Тук трябва да се ръководим от два основни принципа. Първият е, че в живота на немалко хора, но особено за тези, които са изправени пред исторически изпитания важи ключова истина. Има мигове, в които се решава, както се пее в песента, дали ще излезеш от тях опозорен и без чест или, казано по Ботевски, ще останеш безсмъртен в народната памет. Вторият принцип е този, че от миналото трябва да вземаме огъня, а не пепелта.
Като се ръководим от гореказаното нека да погледнем кой е Александър Стамболийски? Като първо негово качество като личност бихме посочили чудното свойство „народност“. Т.е. да се стремиш да бъдеш винаги с народа си в радост и мъки, в празник, но и в трудности. В това му качество той се родее с българските възрожденци. В този смисъл може да се каже, че той е един от последните възрожденци в българската политика в съвременната епоха.
А това си свойство – народност той доказва в редица ключови моменти, както в живота на народа, но и в своя жизнен път. Първи такъв миг е този, когато Стамболийски /освободен от затвора заради това, че е противник на новата военна авантюра на Кобурга и българската буржоазия – Първата световна война/ заедно с Райко Даскалов е пратен да „утихомири“ войниците от Войнишкото въстание. Но вместо да изпълни „височайшата заръка“, чувствайки гнева на народа, той не само се присъединява към вдигналите се на въстание войници, но ги възглавява и обявява Радомирската република.
Вторият миг е, когато Стамболийски заминава за Франция за да подпише позорния Ньойски договор. Още веднъж ще кажем, че Стамболийски е човекът, който се противопоставя България да участва в Първата световна война, за което е пратен в затвора с доживотна присъда. В този смисъл той няма никаква вина и отговорност за Втората национална катастрофа. Обаче, носейки в сърцето си мъката и отчаянието на българския народ от наложените несправедливи условия, изразява по най-категоричен, но и по единствено възможен в тази обстановка начин своята позиция. Чупи писалката, с която подписва Ньойския договор.
Що се отнася до неговата обществена дейност тук трябва да се говори за значимостта на идеите и делата на Александър Стамболийски. Ще започнем с идеята за народовластието като ключова концепция, при което народовластието се разбира като работеща алтернатива на т.нар. либерална демокрация, която и тогава и сега в нейната вече неолиберална форма, представлява политическа игра, при която ключова роля играят парите. Казано с думите на героя-сърбин от пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад“ „Овде е парица царица“. В този смисъл народовластието е създаването на такива условия и механизми, при които приоритет се дава на интересите на народа на трудовите хора, а не на тези с многото пари..
Друга важна идея е тази за кооперативизма като важно условие за възхода не само на българското село, но на България като цяло.
Републиканизмът е третата ключова дума, която определя идейно-политическото наследство на Стамболийски. Широко известно е, че той желае да постави въпроса за абдикация на нелегитимния „цар Борис Сакс-Кобурготски“. Започва подготовката на нова Републиканска Конституция. Съответно да се премахне нелегитимната според Търновската конституция власт на т.нар. „цар Борис III”. Тъй като в България не е създадена династия, съгласно която тронът да бъде предаван от баща на син. А според Търновската конституция едно лице може да стане цар само ако за това се гласува с мнозинство във Велико народно събрание. Но такова не е свиквано през цялото време на „царуването“ на Борис Сакс-Кобурготски.
И именно с това БЗНС и лично Александър Стамболийски става мишената на антинародния, антибългарски, фашизоиден съюз между разнородни сили – монархически настроената част от генералитета и офицерството, ВМРО на Ванче Михайлов, руската белогвардейщина, едрата спекулативна буржоазия и част от градската лумпениада, включително личности с университетски мантии. И зад всичко това стои Кобургът. И на 9 юни те стартират Гражданската война в нашата страна с насилствения Деветоюнски преврат.
Правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци.
Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са оспорвани тогава и отричани от днешните неолиберали. Поземлената реформа ограничава размера на поземлената собственост. Въвежда се трудова повинност поради разпускането на войската, наложено от мирния договор.
През 1922 г. е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България от времето на войните от 1913 – 1918 г., довели до две национални катастрофи. Всичко това са реформи, радикални реформи, които отговарят на принципите на социалното равенство, социалната солидарност, солидарната справедливост и народовластието.
За фашизма и фашисткия терор
Днес се отрича наличието на фашизъм в България, даже от хора, които претендират да имат леви възгледи. В най-краен случай те наричат режим дошъл на власт на 9 юни 1923 г. авторитарен. Да не говорим за други, които даже смятат, че той видите ли възстановил истинската демокрация у нас.
Затова нека да се запитаме дали е имало фашизъм в България. Българският капитализъм от появата на първите негови форми още в периода на Османската империя, е много закъснял. Руско-турската Освободителна война през 1877-78 год. изиграва ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на развитието му. Но въпреки това до 9.9.1944 год., българският капитализъм се проявява като недоразвит, доиндустриален тип общество.
Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси. Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни няколко условия:
Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия, готова на крайни екстремни действия в името на задържане на своята власт. Такава, която в името на защита на интересите си да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена. Именно по време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки и недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“.
Формиран не чрез производство и съзидателна дейност той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“. Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез предприемчивост и производство. Което го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх.
Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ. При което, както показват сетнешните събития е готов да пренебрегне и разбие духа на национален солидаризъм. Този висок патриотичен дух, създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител, както и за национално обединение, изразени в Съединението и Първата Балканска война.
Друго условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. В този смисъл фашизмът е несъмнено контрареволюция, но превантивна контрареволюция. С това той се отличава от другите дясноконсервативни буржоазни сили, които при цялата си класова реакционност, не смеят да пристъпят чертата да отрекат системата на буржоазната политическа демократичност .
Да, такъв потенциал за търсене на възмездие за поруганите национални идеали през Междусъюзническата и Първата световна войни, за хилядните жертви, за народните мъки и тегоби има в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“ и Кобурготската власт.
И когато дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.
Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия.
Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години, на XX век, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси, включително част от т.нар. „интелектуалци“.
Да, такива има и в нашата страна, но те са относително малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ – „личност стояща над Бога и морала“. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си.
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Със своите особености и социално-психологически дефицити в страната ни се развива специфична фашизоидна власт – монархо-фашизъм. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от характерните черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.
Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подкрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право.
Получава се точно обратното. Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и от опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия“ Сталин и Съветския съюз.
Вместо заключение
Но, връщайки се към зловещото убийство на Народния водач Александър Стамболийски ще подчертаем, че неговите убийци не само го убиват. Те отрязват главата му и члена му, като го набутват в устата… За да предизвикат ужас и страх!!! Да уплашат народа за да могат да го тъпчат, да се разпореждат с неговата съдба, както желаят.
Днес сто години по-късно, трябва да помним Девети юни и началото на фашисткия терор, трябва да помним какво и кой доведе до Гражданската война в България белязала значителна част от времето през първата половина на ХХ век…
Защото днес отново се надига фашизоидна вълна, чуват се призиви за „Български Майдан“, за „насилие и кръв“, ставаме свидетели на нови фобии и омраза. Виждаме правителство-„сглобка“ и мнозинство в Народното събрание, които си затварят очите пред тези лозунги за нова Гражданска война. Но затова пък действат в посока на още по голямо разделение на българското общество със своите политически и законодателни актове. На всичко това следва твърдо да се отговори „No Pasaran!” /Няма да мине!/
Но готова ли е българската общественост на такова действие за защита на гражданския мир и суверенитет…?! Остава ни само да възкликнем като Левски „Народе!!!“
95 години от героичната и трагична дата 23 септември 1923 година
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
Тази година се навършват 95 години от героичната и трагична дата 23 септември 1923 година. В днешна България на буржоазно-капиталистическа реставрация, на олигарси от всякакъв род и вид, на члена на НАТО, и „верен съюзник“ на САЩ и Запада, на деградирала икономика и демографска катастрофа Септемврийското въстание най-често е споменавано:
- С укор като за грешка на т.нар. „леви комунисти“ и пример за „болшевишки радикализъм“;
- С пренебрежение като за „Септемврийски бунтове“, тъй като то „нямало масов характер“;
- С обвинение като за „конспирация на Коминтерна“;
- С омраза като за проява на „комунистически терор“.
Историята, несъмнено, е такава каквато е. И днес със задна дата тя не може да се промени, нито за добро, нито за лошо. Но историята, колкото и трагична да ни изглежда, трябва да бъде разбрана, иначе може да бъде повторена не само като фарс, но и като още по-голяма трагедия. А горните тълкувания въобще не ни помагат да я разберем. И именно в името на нейното разбиране на тези тълкувания трябва да бъде отговорено. И нека да започнем нашият отговор с последното „тълкуване“ – че Септемврийското въстание е проява на „комунистически терор“.
„Терор“ – това е налагането на страх и ужас с насилствени действия. И така, кой налага страх и ужас? Нима това не е правителството на Александър Цанков, дошло чрез преврата на 9-ти юни 1923 година на власт. Убило демократично избрания министър-председател Александър Стамболийски, отрязало главата му и натъпкало половите му органи в устата за да сплаши „всичко живо“. Ако това действие на дошлите чрез преврат властници не е терор, тогава какво е терор?
Въстанието е действие-реакция на този преврат и дошлите чрез него на власт сили. В този смисъл въстанието е отговор на държавен терор. Днес се отрича фашисткия характер на този държавен терор, защото, видите ли, в Италия и другаде по света още не е бил оформен фашизмът като идеология и практика. Но едно социално явление преди да се формира като завършена система, има своите предварителни прояви и „проблясъци“. Трябва да признаем, че, да, режимът на Цанков няма всички онези характеристики на зрелия фашизъм и нацизъм в такива страни като Италия и Германия. Но за съжаление тук в България се ражда режим, който проявява поведение, което определено е „проблясък“ на бъдещия, все още не формирал се фашизъм. Режим, който е предварителна проява, демонстрация и предупреждение за това какво го чака светът, ако такива сили дойдат на власт. Така че Септемврийското въстание през 1923 година може определено да бъде наречено не проява на терор, а на народен изблик, на народен гняв срещу държавния терор, провеждан от правителството на Цанков.
Но, доколко Септемврийското въстание е именно народен изблик на гняв, а не „конспирация на Коминтерна“? И друг път сме го казвали, и пак ще го повторим, че никаква конспирация от Коминтерн ли било, та ако ще и от Господ да бъде, не може да вдигне хората на въстание, ако за това няма конкретни причини. А тук причини „бол“. И двете национални катастрофи, и пролятата кръв на българските войници по Владайския път през 1918 година, и Юнския преврат... Трудно е днес да се „гадае“ ако не бе връзката с Коминтерна, какво би станало? Как би избухнал и в какви форми би се проявил народният гняв срещу това безкрайно насилие. Обаче определено коренът на въстанието е не чуждата конспирация, а справедливият гняв на толкова търпеливия български народ. Ала всяко търпения има своя край...
И така стигаме до умаловажаването на Септемврийското въстание като мащаб и сила на реакцията на народа срещу властническото насилие и „преименуването му“ в „Септемврийски бунт“. Какво тук да се отговори на такива „тихи“ отрицатели? Преди време един наш съвременник, бивш „демократичен“ властник и пишман-историк нарече Априлското въстание „Махленски бунт“?!... И тези, които наричат Септемврийското въстание „бунт“ не са отишли по-далече от горния „историк“.
Примерът на Априлското въстание ще използваме и във връзка с „обвинението“ срещу септемврийци и техния подвиг като проява на „болшевишки радикализъм“, като „левичарска грешка“ и т.н. Но дали не бе грешка и Април 1876, не бяха ли „болшевики“ Бенковски и Каблешков? Ала щеше ли да има Свободна България през 1878 година, ако не бе Април 1876 година. И в този ред на мисли може да се запитаме ако Септември 1923, не бе „издълбал“ яма между народ и власт, не би ли ли била тази власт толкова самоуверена след време, че да изпрати войници на Източния фронт като „верен съюзник“ на приятеля Хитлер, така че да ни стигне Третата национална катастрофа.
Но нека да не гадаем. Нека само на 23-ти септември да склоним глава пред подвига и саможертвата на септемврийци. И с поетична вяра да заявим „Септември ще бъде май, ще бъде!“
Фашизмът - вчера, днес, утре - същност и цели
Проф., дфн., д-р ист. Нако Стефанов
Днес проблемът за фашизма вече не е въпрос на история. От ден на ден той става все по-важен и животрептущ предвид имащите място сега политически и икономически, геополитически и геоикономически процеси в глобален план, в които все по-ясно започват да се проявяват „кафяви тенденции“. Ето защо, макар и в един кратък материал ще се опитаме да разгледаме основните моменти, характеризиращи фашизма като същност и цели - вчера, днес и утре, както като световно явление, но също така и в неговите вчерашни и днешни прояви у нас в България. Несъмнено да се пише за фашизъм в съвременни условия не е лесно. Самото понятие „фашизъм“ стана характеристика, лепваща се, например, от неолибералните средства за масова информация на всеки политически противник, който не им се харесва. Затова ще чуем, че Путин е „руски фашист“, както и може да се сблъскаме с термина „исламски фашизъм“. Да не говорим за това, че всяка проява на национализъм с „лека ръка“ е обявявана за фашистка, особено ако тя е насочена срещу „правилните“ политики, осъществявани от Брюксел и Вашингтон.
Що се отнася до сегашната обстановка в нашата страна, нещата, като че ли са още „по-объркани“. Даже мастити „леви“ изследователи с „апломб“ утвърждават, че в България никога не е имало фашизъм. Значи това някакво си там „Септемврийско антифашистко въстание“, да не говорим за „Антифашистка борба в периода 1941-1944 год.“, са просто инсинуации на „комунистически догматици“. А „дружбата“ на управляващия режим в същото това време с „приятеля Хитлер“ е просто една такава „купонна забава“. Няма да коментирам възгледите и позициите на тези, които стоят „вдясно“, за които същия този режим е невинен като моминска сълза. Някои на Запад и други в бившия Съветски съюз, обявиха че Сталин и Червената армия са „истинските агресори“, а не хитлеристка Германия. Май скоро у нас също официално ще се утвърждава, че именно комунистите са упражнявали терор, а не властта. Тези властници, които по думите на писателя Антон Страшимиров през септември 1923 година „Клаха народа така, както и турци не са го клали!” Тези властници, които през периода 1941-44 год. даваха по 50 000 лева за отрязана партизанска глава и които избиваха невинни деца.
Ето защо за фашизма вчера трябва да се говори и спори за да се показва и преоткрива истината. За фашизма днес е нужно да се предупреждава, с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството.
Фашизмът вчера
„Фашизмът вчера“ несъмнено е комплексно явление, което в различните етапи на своето развитие във времето демонстрира понякога противоречиви прояви. Това е една от причините, които позволяват отново да се повтарят редица заблуди. Ето защо ще се опитаме да проникнем през тези митове и заблуди за да се разбере каква е същността на този трагичен за човечеството феномен.
Първата важна особеност на фашизма вчера, с което той се отличава от т.нар. „класически десноконсервативни партии и режими“, господствали във времето на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, е, че той е срещу статуквото. Т.е. той е в известен смисъл противник на същите тези режими. Той е „революция отдясно“. Неговата т.нар. „революционност“, а по-точно борба срещу статуквото, произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. В смисъл на това, че е създаден да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие, още преди последното да се формира и да се прояви. Не бива да се забравя времето на възникване на световния фашизъм – „Великата депресия“ от 1929-32 год. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие - СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.
Второто, което трябва да имаме предвид, е различието между „фашизма-движение”, т.е. фашизмът на етапа на неговото възникване и борба за власт, и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.Фашизмът-движение като борба срещу статуквото в условията на политическия процес излиза извън рамките на буржоазния парламентаризъм. Той се старае да използва инструменти, които класическите десноконсервативни партии по онова време избягват. Той се стреми да придобие масов характер, за което се старае да имитира действията на левите партии. Но подобна имитация изисква значително по-висока степен на манипулация. Последната може да се открие в много различни прояви. Например, официалното наименование на хитлеристката партия е Национал-социалистическа немска работническа партия(Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei -NSDAP). Нацистите се обявяват срещу „плутокрацията“, макар че под плутокрация те разбират преди всичко свръхбогатите еврейски кръгове..., и т.н., и т.н.
Това измамно „левичарство“ на фашизма му позволява част от работническата класа на Германия да се превърне в компонент на масовата база на фашизма. Но веднъж фашизмът дошъл на власт маската се сваля. В деня на провокацията извършена от нацистите - подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”. А Херман Гьоринг заявява през 1934 год.: „Ние бяхме принудени да се отнасяме безпощадно с враговете на държавата. Не трябва да се забравя, че във времето, когато взехме властта, повече от 6 милиона души гласуваха за комунизма на изборите за райхстага през март и 8 милиона – за марксизма. В резултат на това бяха създадени концентрационни лагери, където на първо място ние изпратихме хиляди функционери на комунистическата и на социал-демократическата партии”(цит. по Виктор Шапинов „Что такое фашизм?“ в http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html).
Фашизмът става това, чиято същност най-вярно е описана от Георги Димитров в резолюцията на XIII пленум на ИККИ (Изпълнителния комитет на Комунистическия Интернационал) и повторена в известния му доклад на VII конгрес на Коминтерна, а именно: „Фашизмът на власт е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал” (Г.Димитров «В борьбе за единый фронт против фашизма и войны. Статьи и речи 1935-1937», Партиздат , ЦК ВКП(б), 1937 г.).
Имало ли е фашизъм в България?
Предвид коментираното дотук нека да се запитаме дали е имало фашизъм в България? Българският капитализъм от появата на първите негови форми още в периода на Османската империя, минавайки през Руско-турската Освободителна войно през 1876-78 год., изиграла ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на развитието му, до 9.9.1944 год., се проявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество. Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси. Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:
Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия. Такава, която е готова в името на защита на интересите си да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена. Именно по време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки и недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“. Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“. Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание. Което го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх. Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.
Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“. И когато дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.
Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси. Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ - личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си.
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век. Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.
Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното. Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.
„Фашизмът днес“
Когато говорим за „фашизма днес“ трябва да имаме предвид, че става дума за една нова обстановка на т.нар. „глобализация“. Несъмнено глобализацията е процес древен, колкото човечеството.В случая става дума за един нов етап на глобализация, който следва да наречем „етап на глобализма по американски“. По своята същност представлява опит от страна на най-едрия глобален американски капитал за създаване на моноформатен, т.е. монополизиран свят в ключови измерения на международното развитие, а именно:
- В геополитически план – еднополярен свят ръководен от единствената останала свръхсила – САЩ, при което само последната има правото и „задължението” на използване на военна мощ, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно САЩ се опират и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан, чрез които да диверсифицират тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на еднополярния свят;
- В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна и Югоизточна Азия. Като ключов оператор на финансови потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал, а основна световна резервна валута – доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор;
- В общополитически план – тенденция на „размиване на националната държава” и на създаване на глобална система на т.нар. „демокрация без граници”, при която всяка страна в света дръзнала по един или друг начин да се противопостави на САЩ, може да бъде обвинена в нарушаване на „демокрацията” и „човешките права” и съответно да бъде „наказана” за това;
- В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. „неолиберални модели на стопанска динамика”. Последните се опират на „три слона” – пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство и даже социалната сфера, квазипазарна конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото) и чуждите инвестиции като базов източник на развитие;
- В общокултурен план – разработката, разпространението и пропагандирането на ценностите на пазарното общество – развитие на мултикултурализма, свръхпотребителството и свръхиндивидуализма, както и на крайните форми на хедонизма в лицето на т.нар. „джендърна или гендерна теория“, и други.
Предвид гореуказания глобализъм геополитическите и геоикономическите процеси на световно равнище е невъзможно да се разглеждат без да се има предвид ключовата роля на САЩ и по-точно на глобалния американски капитал. Проблемът, обаче, е в това, че, особено от времето на т.нар. „Глобална криза“, започнала през 2008 година, ставаме свидетели на пропукването на изгражданата система на „американски глобализъм“.
В геоикономически план от ноември 2014 година КНР стана по размер на БВП изчислен по паритет на покупателната способност първа икономическа сила в света. В геополитически план междувременно Руската федерация успя почти незабелязано да осъществи изпреварващо превъоръжаване в рамките на днешната спирала на военна надпревара. Като с изстрелването на крилатите ракети „Калибър-НК“ на 7 октомври 2015 година от Каспийско море по цели на ИДИЛ в Сирия Русия заяви за своето завръщане като ключов военно-политически и заедно с това геополитически фактор в международната политика.
На практика от 2008 година насам може да се говори, че глобалният капитализъм навлезе в състояние на системна криза. В отговор на същата се наблюдават превантивните действия, започнати от американският глобален капитал чрез т.нар. „стратегия на хаоса“. Последната включи поредица от разрушителни събития – „Арабска пролет“, Майдана в Украйна, войните в Сирия и Източна Украйна и т.н.
Може да се предполага, че целта е същата като преди Втората световна война, когато „Великата депресия от 1929-33 год.“, възникнала в САЩ е преодоляна чрез този най-страшен в историята на човечеството военен конфликт, основно разразил се на просторите на Европа и най-вече на Източна Европа след нападениеото на хитлеристка Германия над СССР. Именно в резултат на тази война Щатите, запазвайки се невредими от бурите на военните действия, успяват да се превърнат в глобална сила от първа величина.
Като звено от „стратегията на хаоса“ е и инициирането на вълната на т.нар. „бежанци“ от Близкия Изток и Северна Африка в ЕС. При което съзнателно се цели предизвикването на сблъсък с местното население, прекрасен пример за което е случаят в Кьолн. Подобни сблъсъци не могат да не родят защитни рефлекси, но наред с това и ксенофобия.
На фона на глобалистката позиция на Брюксел и на редица европейски правителства и лидери – както такива от либерално-консервативния лагер, но също и тези от ПЕС, вярно слугуващи на интересите на глобализиращия се европейски едър капитал, и на курса на „размиване на националната държава”, осъществяван от Вашингтон, ставаме свидетели на формирането на нов конфликт с разширяващи се размери. Последният формира питателна среда за онези кълнове на неофашизъм, които и без това присъстват в западното общество. Но при такава благоприятна среда тези кълнове бързо могат да се разрастнат, като при това ксенофобските фашизоидни движения да се превърнат в една или друга превърната форма на „посткласически фашизъм“.
Относно глобалния фашизъм на бъдещето
В днешният глобализиран свят следва да се признае, че човечеството е доминирано от глобалния капитал. Следователно каквито и фашистки формати да се появят, то доминиращ ще бъде този на глобалния фашизъм. Казано по друг начин либералната система на капитализма в нейните национални форми роди нацизмът и други видове фашизъм на националните държави. Съответно може да се прогнозира, че неолибералната система на капитализма, доколкото тя съществува в глобален формат с най-висока вероятност ще роди именно глобален фашизъм.
Но доколко може да се говори, че съществуват факти потвърждаващи хипотезата за глобална фашизация. За съжаление трябва да признаем, че в сегашната обстановка на системна криза на неолибералния капитализъм корпусът от такива факти за начеваща фашизация на глобално равнище става повече от показателен. Както и при класическия фашизъм целта на тази фашизация е превантивна контрареволюция, т.е. да не се позволи смяна на системата чрез нанасяне на изпреварващи удари от различно естество.
При наличието на ядрено и термоядрено оръжие, което може да гарантира небитие на цялото човечество в случай, че се тръгне към неговото използване, ставаме свидетели на нови форми на управление на осъществяването и решаването на конфликти като т.нар. „хибридна война“. Последната включва разнообразен арсенал от средства за налагане на своята воля над противника – като се започне от организационно-психологически, информационни, кибервойни, икономически санкции, дипломатически инструменти и се стигне до създаване на всякакъв род и вид саботажни и военни действия с ниска интензивност. При което, обаче, не се прекрачва червената линия на влизане във взаимноунищожителен термоядрен конфликт. Например, базови оръдия на хибридната война стават такива споразумения, налагани от глобалния капитал като Транс-Тихоокеанското партньорство – ТТП (Trans-Pacific Partnership – TPP), Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство – ТТИП(Transatlantic Trade and Investment Partnership – TTIP), които ще налагат волята на глобалния капитал над националната държава, а също така и Споразумение за търговия с услуги - СТУ (Trade in Services Agreement - TiSA). Въвеждането, например, на последното означава прекратяване на социалните функции на държавата и приватизация от глобалния капитал на такива „държавни услуги“ като здравеопазване, транспорт, финанси и т.н.
Фактически реализацията на тези споразумения означават начало на създаване на Оруеловски свят ръководен от глобална върховна власт на най-едрия капитал. Редовият трудов човек ще бъде лишен от всякакви права. За народовластие просто трябва да се забрави. Народите ще бъдат подложени на въздействието на най-съвременни средства за манипулация на индивидуалното и масовото съзнание, които ще позволяват осъществяването на ефективен контрол върху индивидите и обществото. Това на практика означава изграждане на системата на глобален фашизъм.
Вместо заключение
Вместо заключение ще повторим това, с което започнахме, а именно, че с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството. Но как да се борим, на какви каузи трябва да се основе антифашистката позиция днес. И трябва ясно и открито да се каже, че днес антифашистката кауза освен хуманистичния си заряд, който несъмнено е интернационален, трябва да бъде проникната от ценостите на социална справедливост и социална солидарност, наред със силното чувство на патриотизъм. Само такова обединение ще даде на антифашизма силата, която ще му позволи да вземе връх над антихуманизма на глобалния фашизъм.